Спакс кимна, но за повече нямаше сили. Не можеше да си спомни кога за последен път е водил набег, а макар стъпките на воините да тътнеха зад него с всичката пъклена лекота на младите, краката му се огъваха, болеше го от шева на хълбока и потта щипеше нетърпимо пениса му, ухапан от дъщерята на Абрастал предната нощ. Беше се опитала да му го откъсне със зъби само заради безсилието и яда си, че е забременяла – нищо общо нямаше с него самия всъщност, – а беше просто лош късмет, че най-могъщият му воин бе най-близкото същество, върху което можеше да излее гнева си.
– Можем да атакуваме – предложи теблорката с гръмкия си глас. – С изненада!
– Можем… можем ли да ги надвием?
– Теблор могат – но вие не. Те използват пътя. Има път там горе. Съгледвачът ми го видя и има войници на него. Бягат.
– Съгледвачът ти… съгледвачът ти видя ли… перишите?
– Не. Колансийски войници! На пътя. Бягат!
„О, проклети мои богове на Баргаст, в лайната ли нагазих с вас? Така изглежда! С някаква безмозъчна брантия от черните гори за компания при това!“
– Сякла ли си дървета напоследък, жено?
– Какво? Никакви дървета няма тука. Щях да си удрям главата, ако имаше. Радвам се, че няма никакви дървета! – И се изсмя гръмко, след което поклати глава. – Езикът ви – толкова е тромав! – Изведнъж си пое дъх и от устата й се заизлива плавен поток от звуци, каквито Спакс не си беше и представял, че са възможни.
– Какво беше това? – попита я, след като свърши.
– Съчинявам стихове за песни на моя език. Прочута съм с това, ха-ха!
– Би ли превела какво каза току-що?
– Не. Безполезно е. Вие имате една дума за една мисъл. Ние имаме много мисли за една дума! Вие говорите твърде бавно и ние трябва също да забавяме, и ни е скучно да говорим с вас, хората!
Задъханият Спакс поклати глава.
– Точно сега… никакви думи от мен… никакви!
– Искаш ли да те нося?
„О, и да гледаш как се мъча да го преживея – пред всичките ми воини? Ще умрат и без вражеските пики и мечове! От смях.“
– Да не си ме пипнала! – изръмжа той.
– Ха-ха-ха!
Без да губят време, половината колансийци се изсипаха от пътя и се строиха срещу перишите на полето. Събраха щитовете в стена, извадиха мечовете и настъпиха бавно; останалите на пътя войници тръгнаха в стъпка с тях.
Синдекан стоеше един ред зад фронтовата линия. Колкото и да му се искаше да е с приятелите си резачи между сградите, сега командваше и мястото му бе тук, с братята и сестрите му.
Все още бяха задъхани и краката им се огъваха – познаваше признаците на мускулно изтощение, а не бе имало време да се възстановят напълно. „Много лошо.“
Колансийците се приближиха на шейсет крачки и се понесоха в щурм.
Гилимада отново изостана до Спакс.
– Почна бой!
– Гуглата да те вземе, жено – може да сме бавни, но не сме глухи!
– Ще се включим ли оттук?
– Не и ако не държиш да се биеш нагоре по проклетия склон! Ще заобиколим, ще излезем зад перишите и след това настъпваме.
– Но аз искам да убия смесената кръв!
– Може и да извадиш късмет…
– Не! Искам да го убия веднага! Важно е!
– Чудесно! Можеш да поведеш контраатака, щом стигнем горе, така става ли?
Гилимада се усмихна широко, зъбите й бяха равни и бели като сняг.
– И ще посечем всяко дърво, което видим!
Той изгледа гърба й навъсено, когато отново затича напред. Сърцето му бе готово да се пръсне и Спакс се запита дали наистина няма да го направи в мига, в който стъпеше горе за бой – внезапно стягане в гърдите или каквото става там, когато проклетото сърце спре. Беше сигурен, че ще боли. Навярно много.
Погледна нагоре по склона отляво и видя вдигащата се прах, а в нея – блясъка на копия и мечове. Напред теблорите се развикаха… Спакс присви очи и видя тела, хлъзгащи се надолу по склона, махащи ръце и крака, изтървани оръжия.
– Подмини! Подмини ги!
Воините му натискаха зад него. Спакс изръмжа:
– Заобиколете ме тогава, проклети да сте всички! Ще ви догоня!
Изсипаха се от двете му страни с дрънчене на броня и извадени оръжия.
„Скъпите ми глупаци, всички.“
Още четиридесет задъхани крачки, още десет, още пет, а след това пак погледна нагоре и видя как баргастите му се катерят след теблорите, нагоре по ската на долината. А над тях перишите отстъпваха, завъртаха се да избегнат ударите, падаха и се търкаляха надолу сред катерещите се воини.
„Боговете да ни прокълнат всички!“
– Нагоре! Давай нагоре!
Видя, че теблорите стигнаха билото, видя как се хвърлиха напред и се скриха от погледа му, размахали оръжия. А после, след тях – първите гилки, с посивялата от прах броня, белите им лица набраздени от вадичките мръсна пот.
Спакс стигна до подножието и започна да се катери. Краката му бяха изтръпнали. Ожулените глезени и пети заръмжаха от болка. Изкашля прах. Един падащ труп за малко да го събори – периш, половината му лице отсечено. Продължи да се катери.
„Няма ли край тоя проклет склон?“
А след това една ръка се пресегна надолу, хвана го за китката и го изтегли на равното.
Намираха се между стопански сгради и колансийците бяха отвсякъде, изсипваха се от пътя и изтласкваха огъващите се редици на перишите назад към ръба на долината.
