От пръв поглед разбра, че Сивите шлемове са обкръжени по фланговете и макар да продължаваха да се бият с ярост, достойна за боговете им, загиваха с десетки. Гилките бяха ударили в гъстата гмеж, но колансийците натискаха и бяха обкръжили защитниците напълно – единственият възможен изход оставаше склонът на долината.
Мрачна ярост го обзе, докато залиташе напред. „Провалихме се, Огнекоса. Дано всички блатни богове изгният в тресавището на Гуглата! Трябваше да тръгнем по-рано – трябваше да тръгнем с перишите!“
Теблорите бяха оформили плътно каре и пробиваха през бойния ред на врага, но не бяха достатъчно.
Спакс видя на пътя внушителни части колансийка войска – настъпваха безпрепятствено на изток, без да обръщат внимание на яростния последен отпор вдясно от тях.
„Дори не ги забавихме.“
– Оттегляй се! Баргасти! Периши! Теблор! Отстъпвай – надолу по склона! Назад по склона!
Докато гледаше залитащите назад воини и бойци, докато гледаше как се обръщат и се спускат от билото, сърцето му изстина. „Геслер, внимавай с фланга си. Не можахме да ги задържим. Просто не можахме.“
Напорът на отстъпващите воини, окървавени и отчаяни, го понесе и всички се запързаляха надолу по склона. „Целият този път – за това? Можехме да направим повече.“ Но знаеше, че всякакъв отпор щеше да е обречен – колансийците просто бяха твърде много и се сражаваха с демонска ярост.
Беше изтървал оръжията си при спускането и душата му виеше от безсилие. Вдигна глава и погледна слънцето.
Беше едва пладне.
В дълбините на нощта над Даруджистан се изливаше дъжд. Карса Орлонг бе влязъл в града и сега стоеше и чакаше. Водата се лееше на порой от него. Срещу него бе храмът и клетвата, която бе дал преди толкова време, в свирепата страст на младостта, бе като зной в плътта му, така нажежена, че сякаш виждаше пара, вдигаща се от краката му.
Беше почти време.
От свечеряване не бе видял никого на улицата, а през деня, докато бе стоял на място, хората на този град го бяха подминавали, като отбягваха да го поглеждат. Отряд градска стража се бе задържал за малко, изнервени, оградиха го в полукръг където стоеше, с върха на огромния му каменен меч надолу, с ръце стегнати около увитата с кожа дръжка. След това просто си бяха продължили по пътя.
Щеше да се подразни, ако се бе наложило да ги убие, а несъмнено щяха да последват викове за тревога, още стражи и още убийства. Но вместо да е покрита с трупове, застланата с каменни плочи широка улица пред него си оставаше чиста.
Притворил очи, той преживяваше отново отзвука на живота, който бе гледал да кипи около него през вече изтеклия ден. Всички тези живи същества – и колко малко от тях срещаха погледа на събратята си, все едно тълпите налагаха анонимност, докато всъщност всички бяха заедно вътре в това, всичките тези хора, изправени пред едни и същи борби и страхове. И все пак като че ли всеки бе решен да оцелее в тях сам, едва с няколко близки или приятели, предлагащи му жалкия си съюз. Може би всеки от тях вярваше, че е изключителен, като ос във воденичния камък на света, докато всъщност малцина можеха да претендират за такова централно съществуване.
