Погледна долу в траншеята. Гмеж от извърнати нагоре лица, всички изкривени от нечовешка омраза. Оръжията се вдигнаха, докато се готвеше да скочи сред тях.
– Първи меч!
Онос Т’уулан спря. Отдръпна се и се обърна.
Малазанецът Геслер креташе към него.
– Геслер – каза Онос Т’уулан, – само още две полоси останаха, а броят на враговете в тях е силно намалял. Ще надвием. Подкарайте своите Ве’Гат след нас…
– Първи меч… скоро ще бъдем ударени във фланг от запад. Изпратих там каквото остана от моите Ловци К’елл, но не са достатъчно.
Онос Т’уулан отпусна меча си.
– Разбирам.
– Ще продължим натиска тук без вас. Разцепихте отбраната на две и когато всичко свърши, Ве’Гат могат да изпреварят хората… ще се бием в подножието на стълбището. Ще щурмуваме Шпила.
– Акраст Корвалайн вече е наранен, Смъртен меч. Телланн се е съживил – Олар Етил е наблизо. Изглежда, че това ще е ден на древни сили. Малазанецо, пази се от гласа на Чистата, която те чака горе на Шпила.
Мъжът оголи зъби.
– Щом стигна горе, няма да има време да изрече и една проклета дума.
– Желая ти успех, Смъртен меч. Кажи на К’Чаин Че’Малле, че за нас бе чест да се сражаваме редом с тях този ден.
Онос Т’уулан се пресегна в ума си към своите и всички като един се разпаднаха на прах.
Сестра Благоговение чуваше стърженето на пълзящия нагоре лед по Шпила отляво, а пред себе си виждаше как К’Чаин Че’Малле със сеч си проправят път все по-близо към подножието на стълбището. Т’лан Имасс бяха изчезнали, ала тя знаеше накъде са тръгнали… „и Разводнен Фестиан ще трябва да се изправи срещу тях. Ще трябва да намери начин да ги обкръжи, да ги разгроми и да удари К’Чаин Че’Малле.“
Погледна към небето, където, почти над главата й, се трупаха огромни тъмни облаци на исполински стълбове от тъмносиньо и зелено. Видя блясъци на мълнии, изригващи от дълбините им… и ослепителната им светлина погасна бавно. Две останаха да горят зловещо, но вместо да се смалят, лъчистите блясъци ставаха все по-силни и наситени.
Изведнъж тя осъзна какво вижда.
„Има бог сред нас. Бог е призован!“
Очите грееха с демонски огън, а облаците се сгъстиха, намериха очертания, форма – толкова необятна и непреодолима, че сестра Благоговение извика стъписана.
Сребрист блясък на бивни, облаците се завихриха и сгъстиха на въртопи от тъмна козина. Извисиха се кипнали и се въплътиха в същество от мускули и страховита ярост, очите – изпепеляващи като две пустинни слънца. Завладял цялото небе над Шпила, Финир, Глиганът на Лятото, изплува наяве пред очите й.
„Това не е видение. Той е тук. Богът Финир е тук!“
