–
Онос Т’уулан чуваше плач, ала това бе звукът от нещо невидимо, нещо отдавна скрито в душите на Т’лан Имасс. Никога не бе очаквал, че ще се съживи, никога не бе очаквал, че ще го изпита отново. В ума си видя дете, облечено в тленна плът, да вдига лице към небесата и това лице бе неговото – отпреди толкова време. Имало беше сънища, но докато те гаснеха, момчето плачеше и телцето му се тресеше.
„Умират неща. Сънища се разпадат на прах. Невинността кърви и се просмуква в земята. Любовта уляга на студена пепел. Имахме толкова много. Но го предадохме всичко. Беше… непростимо.“
Надигна се отново, на широка равна ивица земя там, където някога се бе издигало село. Беше съградено предимно от дърво и това дърво бе взето, за да се построят военни машини. Останали бяха само камъните на основите. Високият път се спускаше, за да се изравни с настланата с каменни плочи главна улица.
Събратята му се надигнаха около него и се развърнаха в широк фронт с лице към пътя, за да зачакат армията, която вече виждаха на запад. Звукът от хилядите крачещи в марш ботуши бе като грохот под нозете им.
„Ще се сразим тук. Защото боят и избиването продължават вечно. А детето ще пролива сълзите си до края на времето. Помня толкова много любови, толкова много изгубени неща. Помня как бях прекършван. Отново и отново. Не е нужно да има край това – няма закон, който да казва, че не можеш да бъдеш прекършен още веднъж.“
Вдигна оръжието си и събратята му го последваха. Седем хиляди четиристотин петдесет и девет Т’лан Имасс. „Още една битка, същата война. Войната, която никога не губим, но и която така и не се научихме как да спечелим.“
Грохотът, който изригна от кипящите облаци зад тях, накара Т’лан Имасс да залитнат, толкова силен гръм, че разтърси костите им. Онос Т’уулан се обърна рязко и зяпна каменен меч – меч на
Два пурпурни кехлибара –
Отекна рев и изпълни въздуха с такава ярост и болка, че блъсна цялото воинство на Т’лан Имасс стъпка назад, после – още една.
„Предсмъртният вик на бог.“
Небесата се взривиха.
Пред очите на Онос Т’уулан вълни кръв рукнаха към земята на пурпурни пелени, пометоха я, приближаваха се… а след това с нов рев дъждът се стовари върху Т’лан Имасс и ги смъкна на колене.
Присвил глава под убийствения порой, Онос Т’уулан вдиша задъхано. Един дъх. Още един. Очите му, впити в ръцете му, бавно се разшириха.
Изсъхналата кожа омекваше и се стягаше. Мускулите се издуваха.
Още един болезнен дъх, дълбоко в изтръпналите дробове.
От събратята му прокънтяха викове. На стъписване. На почуда.
„Пресътворени сме. От кръвта на един убит бог, преродени сме.“
После вдигна очи към бързо настъпващите към позициите им редове на колансийците.
„Това… това беше ненавременно.“
От небето валеше кръвта на убит бог. На порой. Сипеше се от раздраните, безформени вече облаци. Въздухът се изпълваше с ужасния грохот на гъстите капки, тежки като разтопено олово. Войските, които се сражаваха при най-високото ниво на провлака, залитаха под пороя. От огромната ледена стена, която продължаваше да се вдига към върха на Шпила, вече се изливаха потоци от пурпур.
Присвита под кървавата градушка, сестра Благоговение закрета към олтарния камък. Видя сърцето на Сакатия бог през червената пелена – вече не сгърчена, изсъхнала буца на камъка – вече пулсираше и набъбваше с живот.
Но магическите вериги все още го държаха приковано.
„Това… това не променя нищо. Войниците ми ще устоят. Все още държа душите им в ръцете си. Държа веригите на падналите им другари, покосените им души – всички те захранват силата ми. В подножието на стълбището ще направят човешка стена. И аз ще взема тази нечакана сила и ще я превърна в дар. Ще влея тази кръв в душата на Акраст Корвалайн.“
Подпря се на олтарния камък, бавно се изправи и вдигна лице към небето, за да усети тази изливаща се отгоре гореща кръв. А след това със смях отвори уста.
„Направи ме млада отново. Прогони това превито тяло. Направи всичко, което е отвън, тъй красиво, както е онова, което открай време е вътре. Направи ме цяла и ме направи съвършена. Кръвта на бог! Вижте как пия дълбоко!“
