Небесата все едно бяха понесли смъртна рана. Калит извика стъписана от ужас, докато пороят се изливаше над земята – от всички страни, поглъщаше всяка гледка, гълташе целия свят. Кръвта – на лицето и по ръцете й – бе като огън, но не пареше. Видя как тежките капки запердашиха по безжизнената земя, видя как почвата почерня и потоци гъста кал се засвличаха по склоновете.
Едва можеше да си поеме дъх.
– Гунт Мач! Какво… какво ще произтече от това?
„Дестраянт, не мога да дам отговор. Разгръщат се безсмъртни ритуали. Древна мощ се разтапя… разтваря се. Но какво значат тези неща? Какво се решава? Никой не може да каже. Бог е умрял, дестраянт, и вкусът на тази смърт е горчив, и ме изпълва със скръб.“
Калит видя как К’Чаин Че’Малле, стъписани за миг, подновиха настъпа си срещу най-високите позиции на колансийците. Видя как се вдигнаха защитниците да посрещнат Ве’Гат.
„Бог умира. А боят просто продължава и ние вливаме в дъжда собствената си кръв. Виждам историята на света – тук, пред мен. Виждам я цялата, век подир век. Всичко толкова… безполезно.“
Смях зад нея проряза глухия рев и Калит се обърна.
Синн се беше съблякла гола и цялата бе окъпана в кръв.
– Чистата е направила блестящ юмрук – рече тя. – За да спре изкачването. Гущерите не могат да пробият – мазнините им са зацапани от умора. – Очите й се вдигнаха към Калит. – Кажи им да се отдръпнат. Заповядай им да се оттеглят.
След това я подмина.
Имасс отстъпваха. Тежката пехота на Коланси натискаше напред през труповете им. С щитове и броня понасяха ударите на каменните оръжия. С железен меч, брадва и копие разкъсваха незащитената плът и от всички страни дъжд от кръв – вече изстинал и безжизнен – плискаше по земята.
Изтласкани зад останките на селото, силите на Имасс се свиваха, без да могат да задържат врага. Стягаха ги като в клещи от двете страни, в стремежа си да обкръжат все по-обърканите и безредни воини. Онос Т’уулан се мъчеше да удържи центъра на фронтовата линия: само той помнеше какво е да защитаваш тялото си – вече толкова уязвимо и крехко. Събратята му… бяха забравили. Нападаха, без да мислят да се защитят, и загиваха.
Преродени, за да изживеят едва няколко мига. Болката от това застрашаваше да разкъса Първия меч. Но беше само обикновен мъж, смъртен вече като своите братя и сестри, и беше само въпрос на време, преди…
Видя как бойната линия на колансийците срещу него изведнъж се отдръпва, видя как се разколебаха и в първия миг не разбра.
Някъде отдясно отекна нисък гърлен смях и докато Онос Т’уулан се обръщаше натам, проговори глас:
– Имасс, поздрави.
Джагът!
Пробиха си път през редовете и застанаха в първата линия. С брони и шлемове, отрупани с оръжия, от които капеше кръв.
Джагътът до Онос Т’уулан извика високо:
– Сувалас! Толкова ли си красива, колкото те помня?
Гласът на женската прокънтя в отговор:
– Помниш само каквото ти казвах, Хаут! Всичко беше лъжи!
Сред смеха на джагътите онзи, когото нарекоха Хаут, кривна глава и изгледа Онос Т’уулан.
– Това, че дишаме отново, бе неочаквано. Помислихме да се бием с вас – два безжизнени, но вечно упорити народа. Ден за клане, ха!
Другият до Хаут рече:
– И клане ще бъде! Но в грешната посока, уви. А сме едва четиринайсет. Айманан – тебе те бива с бройките! Четиринайсет мъртви Джагът правят ли добро клане?
– С пет хиляди Имасс, тъй мисля, Гедоран!
– Значи няма да се разочароваме и мога да съм спокоен!
Хаут до Онос Т’уулан рече:
– Тръгнете с нас, Първи меч. Ако трябва да умрем, трябва ли да е в отстъпление? Не мисля. – Очите му блеснаха в сянката на шлема. – Първи меч – виждаш ли? Форкрул Ассаил, К’Чаин Че’Малле, Имасс и сега Джагът! Много гадна компания, нали?
– Трябват ни само и няколко Тел Акаи, Хаут, и можем да си подхвърляме стари лъжи цяла нощ! – изсумтя Гедоран.
А след това, с бичи рев, джагътите връхлетяха срещу колансийците.
Онос Т’уулан се понесе напред с тях, а Имасс го последваха.
Гилимада, избрана да води, защото бе най-красивата, погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли. Едва успя да различи баргастите.
– Много са бавни!
– Само да беше по-висока, Гили – ревна брат й, Ганд, – можеше да погледнеш в другата посока и да видиш боя!
Намръщена, Гилимада отново впери поглед напред.
– Тъкмо се канех… нетърпелив изтърсак си, Ганд! Всички, стига почивка – ще потичаме още малко. Виждате ли всички?
– Естествено – викна един от по-устатите приятели на брат й. – Все пак всички сме по-високи от теб, Гили!
– Но коя е най-красивата? Точно така!
– Гили… с онези Имасс има джагъти!
Гилимада присви очи напред. Но истината си беше, че
– Избиват ли се?
– Не!
– Добре! Всички стари истории са лъжи!
– Е, само тази, Гили…
– Не! Щом една е лъжа, значи всички са лъжи! Казах! Отдъхнахте ли всички? Добре! Хайде да влизаме в бой, точно като в онази стара история за войната срещу самата Смърт!
– Но тя е лъжа, Гили – току-що го каза!
– Е, може пък аз да съм излъгала, не помисли ли за това? Хайде, стига приказки, да потичаме и да се бием!
– Гили… струва ми се, че там вали кръв!
