Скорген се намръщи.
– Моля?… Спи ли? Капитане, да не би да казва, че ще започне да се топи?
– Вече се топи, Хубав. Е, добре, дали да не побързаме тогава?
Но принцесата вдигна пълничката си ръка.
– Отначало си помислих дали да не последваме дирята на Качулатия, но това, изглежда, включва стръмно и несъмнено опасно изкачване. Следователно, бих ли могла да предложа алтернатива? Да ударим право на запад оттук?
– Не знам – отвърна Шурк Елале. – Половин ден ли ще похабим в обсъждането на това?
Фелаш се намръщи.
– А какво точно казах, че да предизвикам такъв сарказъм? Мм, капитане?
– Моите извинения, ваше височество. Това пътуване бе доста напрегнато.
– Едва ли е приключило, скъпа, и трудно бихме могли да си позволим да се оплакваме тепърва, нали?
Шурк Елале се обърна към Скорген.
– Приготви всичко. Наистина нямаме време за губене.
Първият й помощник се обърна и я изгледа сърдито през рамо.
– Ако е така, тогава защо в името на Маел тя…
– Достатъчно, Хубав.
– Слушам, капитане. Извинявам се. Тръгвам.
„Кралице Абрастал, ще доведа дъщеря ти и ще ти я връча. С всички благословии, които мога да измисля. Вземи си я, умолявам те. Преди да съм сграбчила тази мека хубава шийка и да изстискам мозъка й от всяка дупка по главата й. А после слугинята й ще трябва да ме накълца на малки парченца, а Скорген ще направи нещо глупаво и главата му ще бъде клъцната на две, и няма ли това да е хубав белег, с който да се перчи?“
Едва можеше да различи дирята, оставена от Гуглата към Шпила, и се усети, че се е загледала с копнеж натам. „Не бъди глупава. За някои съдби е по-добре само да слушаш над халба ейл в кръчмата.“
„Върви с мир по пътя си, Качулати. А следващия път, когато отново видя лицето ти, дали просто няма да го отхапя?“
Беше минал през Портите на смъртта и този дъжд – в своя кратък миг на магия – не можеше да направи нищо на призраци. Никаква целувка на прерождение – „и никакво заслепяващо було, което да ми спести това, което виждам сега“.
Седеше на гърба на безжизнения си кон и от отдавна изчезналия хълм – заравнен до малка полегата могила от столетия оран – наблюдаваше в ужас гибелта на най-драгоценните си сънища.
„Не трябваше да стане така. Надушихме кръвта, да – знаехме, че идва.“
„Но, Онос Т’уулан… тази война не беше твоя. Тази битка не беше за теб.“
Виждаше стария си приятел – там, в центъра на по-малко от хиляда Имасс. Четиринадесетимата джагъти се бяха отделили от събратята му и вече се сражаваха сами, а стрелците бяха излезли напред, и воините Джагът бяха като таралежи от стрели, но продължаваха да се бият.
Ловците К’елл също бяха изтласкани назад, далече от Имасс, а тоблакаите – останали бяха едва петдесет – бяха принудени да отстъпят до самото подножие на склона. На отсрещната страна вече имаше баргасти, но бяха малко и полумъртви от изтощение.
Ток усети, че е стиснал ятагана в ръката си. „Но силата ми свърши. Отдадох и последната капка. Какво ме задържа тук, ако не някакво проклятие да бъда принуден да видя собствения си провал? Онос Т’уулан, приятелю. Братко. Няма да те чакам при Портите – срамът ми е твърде голям. – Стисна юздите. – Няма да видя как умираш. Съжалявам. Страхливец съм – но няма да видя как умираш.“
Обърна коня си…
И спря.
На високия хребет пред него имаше войници, яхнали безжизнени коне.
Щом видя Уискиджак в центъра, Ток срита коня в галоп и той препусна по склона, копитата зачаткаха по каменистата земя.
– Нима просто ще гледате това? – извика Ток. Подкара право към Уискиджак и дръпна юздите в последния миг.
Празните очи на стария войник се бяха впили в сцената долу. Сякаш изобщо не чу думите му.
– Моля ви! – продължи Ток, скръбта и безсилието всеки миг щяха да го разкъсат. – Зная – не съм Мостовак –
Безжизненото лице се извърна. Празните очи го изгледаха.
Ток усети как рухва отвътре. Отвори уста да заговори отново, да се помоли с всичко, което му бе останало…
Уискиджак проговори и в тона му имаше лека изненада.
– Ток-младши. Наистина ли си въобрази, че ще кажем „не“?
И вдигна облечената си в метална ръкавица ръка, а двамата войници от отделението му подкараха и спряха до него – Малът отляво, Тротс отдясно.
Уискиджак изпъна ръката си напред и струпаната войска на Подпалвачите на мостове се изсипа по склона, понесе се като лавина и профуча покрай Ток.
Подпалвачите на мостове – за последен път – влизаха в бой.
Оглушителният грохот от смъртта на бога бе съборил коня на Торент на земята. Докато лежеше замаян, младият воин чу тупането на копитата на животното, щом отново се вдигна и след това побягна на север, далече от вихрушката.
А след това удари дъждът и от надигащия се отвъд сушата лед се чуха взривовете на кършещи се ледени поля. Вихри от сняг и суграшица изригнаха от стръмния бряг и закръжиха на пурпурни стълбове… а земята под Торент се раздвижи и запропада на юг.
„Това е безумие! Светът не е такъв.“ Торент се изправи, погледна присвитите от ужас деца и викна:
