САКАТИЯТ БОГ полностью

Браничарят, стиснат в изпънатата дълга мускулеста ръка, се замята отчаяно, за да се отскубне от задушаващата хватка.

„Не!“

Геслер успя някак да се вдигне на крака. И тръгна към нея.

Неизваденото й око се впи в него и тя се усмихна.

Видя я как сгъна другата си ръка… назад, за удар. Можеше да го блокира тоя удар – можеше да се опита да я събори, – но Бент издъхваше. Тя трошеше гърлото му. Не! Бойно поле, осеяно с трупове, Трут извлича от телата окуцяло псе. Изненаданият вик на момчето… после – онзи поглед в очите му. Толкова обнадежден. Толкова… млад.

Не!

Забравил за юмрука й, изстрелял се към главата му, Геслер нанесе своя удар – не в лицето, а в рамото на ръката, която държеше кучето.

Най-силния удар, който бе нанасял в живота си.

Изпращяха кости и след това…

Войнишкият юмрук завъртя Благоговение като пумпал, изумителната сила зад него натроши рамото й, докато собственият й удар се натресе в челото на Геслер, разцепи го, главата му се отметна и прешлените на врата се прекършиха.

Беше мъртъв още преди да падне.

Но дясната й ръка увисна безсилна и тя се смъкна на колене. Кучето се измъкна от изтръпналите й пръсти.

„Нищо. Ще го убия и него. Ей сега… да овладея само болката… да проясня мислите си.“

Дробовете на Бент се напълниха с въздух и животът се вля в него отново. В ума му – червена мъгла, неистова нужда и нищо повече. Вдигнал глава, песът се обърна отново към врага на господаря си.

А господарят му лежеше неподвижно, мъртъв.

Уикската порода браничар не се гледаше заради гласа. Бент рядко лаеше и никога не виеше.

Но воят, който се изтръгна сега от гърлото му, можеше да събуди самите вълчи богове.

А белокожата жена се изправи, засмя се и бавно се извърна към него.

Бент приклекна. Покритата с белези кошмарна муцуна се набръчка и оголи разядените зъби.

И тогава някой пристъпи покрай него.

Форкрул Ассаил видя Качулатия в мига, в който се извръщаше към кучето. Извика и се извъртя към него.

Замахна с лявата ръка, но той я хвана, стисна и прекърши костите на китката й.

Тя изпищя.

Джагътът стисна китката й и с другата си ръка. С дивашки замах я надигна, развъртя я във въздуха и натресе тялото й в каменната площадка.

Кучето изквича и се дръпна.

Но Качулатия още не беше свършил с нея. Надигна я отново, развъртя я и отново я блъсна в плочите.

– Дойде ми… – изрева джагътът, а тя излетя отново във въздуха и отново я стовариха долу.

– … до гуша…

Тялото й отново изтрещя в камъка.

– … от…

– … твоята…

– … справедливост!

Непознатият пусна увисналата безжизнено ръка и Бент изпълзя до господаря си. Легна и отпусна тежката си глава върху гърдите му.

Непознатият го погледна.

Бент се озъби и изръмжа тихо. Непознатият го разбра.

„Мой е“ – казваше Бент.

Тежък тътен на криле накара Качулатия да се обърне… Убиецът Шай’гал се спусна към Великия олтар и кацна. Изгледа джагъта със студени очи.

Качулатия погледна сърцето на Сакатия бог.

Веригите от кости на Чистата се бяха разпаднали – унищожени със собствената й смърт. Освободеното най-сетне сърце пулсираше вяло сред локва кръв.

Малкото куче притича и заръфа разкъсаното лице на Форкрул Ассаил.

Гуглата изсумтя, махна към сърцето, а след това се обърна и зарея поглед към земите на запад. Към осеяното с трупове поле, към струпаните, замръзнали сякаш на място от умора войски. По стъпалата вече се изкачваха фигури.

Чу как крилатият гущер излетя. Знаеше, че е стиснал в ноктите си онова жалко сърце. Сянката на Шай’гал се хлъзна над джагъта и след това той го видя – издигаше се все по-високо и високо, полетял към гаснещото слънце. Отново погледна към опустошението долу.

„Седях на Трона на Смъртта някога. Посрещах всички, които трябва накрая да се предадат с пожълтели ръце, с лице от кожа и кост, скрито в мрак. Колко бойни полета съм извървял? Трябва ли да извървя още едно?“

„Но този път тези тук останаха.“

„Бранители на Портата, ще кажете ли на всички, които идват при вас сега, че всичко това не значеше нищо? Или имате да им дадете нещо? Нещо, повече, отколкото можех аз?“

Вече бяха дошли. Чу скръбно ридание на жена.

И си спомни, че няма по-тъжен звук във всички светове.

Горчив извор, Лера Епар от Имасс, седеше отпуснала гръб на изстиналите тела. Раната й бе превързана, кръвта спряна. Оцелелите обикаляха около нея, някои безцелно, с блуждаещи погледи, други оглеждаха по земята за познати лица.

Видя събратята си. Видя Тел Акаи. Видя К’Чаин Че’Малле и джагътите.