Мечът в ножницата бе сложен върху разгънатите карти. Единственият запален светилник цедеше немощна светлина и още по-немощни сенки играеха по стените на палатката. Въздухът бе тежък и загръщаше нещата като нова кожа. Малко преди това беше говорила на Лостара Юил с гръб към меча и Банашар не знаеше дали е използвала тези думи преди, и въпросът го глождеше по някакъв странен и загадъчен начин.
Ако бяха думи, повтаряни често от адюнктата, какви трагични истини разкриваха за нея? Но ако не ги беше изричала преди – нито веднъж, – защо тогава ги беше чул като някакво ехо, прозвучало от някое далечно и отдавнашно място?
Лостара се канеше да иде при Ханават, за да сподели с нея дара с раждането на сина й. Очите й бяха зачервени от плач и Банашар разбираше загубата, пред която бяха изправени сега тези жени – бъдещето щеше да им бъде изтръгнато. Не трябваше да е там. Не трябваше да е чул казаното от адюнктата.
– Не е достатъчно да желаем по-добро бъдеще за децата. Не е достатъчно да ги обградим със спокойствие и удобство. Лостара Юил, ако не пожертваме собственото си спокойствие, собственото си удобство, за да направим света на бъдещето по-добър, тогава проклинаме собствените си деца. Оставяме им нещастие, което не са заслужили с нищо. Оставяме им множество ненаучени уроци. Не съм майка, но трябва само да погледна Ханават, за да намеря силата, която ми е нужна.
Думите се бяха врязали в паметта му. Изречени от бездетна жена, те го бяха потресли и смутили повече, отколкото може би щеше да е иначе.
Заради това ли воюваха? Една от множеството причини, разбира се – всъщност той не можеше да проумее напълно как пътят, който бяха избрали, би могъл да послужи на такива стремежи. Не се съмняваше в благородството на мотивите на адюнктата, нито в искреното й състрадание, тласкащо я да се стреми към нещо, което в очите на повечето хора беше буквално непостижимо. Но тук имаше още нещо, нещо, което все още оставаше скрито.
Колко ли големи състрадания се пораждат от тъмен източник? От съкровено място на тайни провали?
След като отпрати Лостара, Тавори отново се обърна към меча, а малко след това Банашар се размърда на скрина с военно снаряжение, на който седеше, стана и се приближи до нея.
– Престанах да бягам, адюнкта.
Тя мълчеше, взряна в оръжието, в очуканата му надраскана ножница.
– Аз… искам да ви благодаря за това… доказателство… – добави с горчива усмивка – за дарбите ви да постигате невъзможното.
– Жрецо – промълви тя. – Чал’Манага – Змията – беше проявление на Д’рек, нали?
Усети, че не може да я погледне в очите, но сви рамене.
– Така мисля. За известно време. Децата й бяха изгубени. В нейните очи поне. А това я е правело също толкова изгубена, предполагам. Трябва да намерят пътя си заедно.
– Тези подробности не ме интересуват – заяви тя по-твърдо. – Банашар, кажи ми. Какво иска тя? Защо е така решена да бъде тук? Ще се опита ли да ми се противопостави?
– Защо мислите, че имам отговори на тези въпроси, адюнкта?
– Защото тя така и не те остави. Трябваше й поне един от поклонниците й да продължи да живее и по някаква неизвестна причина избра теб.
Дощя му се отново да седне. Където и да е. Може би на пода дори.
– Адюнкта, казано е, че червей, озовал се в локва ейл, ще се напие и след това ще се удави. Често съм мислил за това и признавам, започнах да подозирам, че всяка локва ще свърши работа, а напиването няма нищо общо с това. Проклетите твари просто се давят. И все пак, колкото и да е странно, без локви червеите изобщо не се появяват.
– Оставихме новото езеро зад себе си, жрецо. Никой не се удави, дори и ти.
– Сега те са просто деца.
– Знам.
Банашар въздъхна и кимна към меча.
– Тя ще го защити, адюнкта.
Тавори затаи дъх, а след това промълви:
– Но… това като нищо може да я убие.
Той кимна. Не намери кураж да отвърне.
– Сигурен ли си в това, Демидрек?
– Деми… Богове на бездната, адюнкта – да не би и теология да изучавате? Тайсхрен беше…
– Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.
– Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?
Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:
– Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.
– Благодаря.
Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.
– Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…
– Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.
– Грешите.
Тя го изгледа стъписано.
– Много по-просто е, адюнкта – продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. – На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не – дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него,
– Но тогава… – Очите й се присвиха.
– Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.
– Те няма да се провалят – прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.
– А ако перишите ги предадат? Тогава какво?
Но тя клатеше глава.
