– Не разбираш.
– Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта – достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим – всичко, което правим тук – спрямо вероятността да се провалят.
– Няма да го направя.
– Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил – нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?
Но тя клатеше глава и за миг Банашар изпита гняв. „Нима няма да си нищо повече от дете, запушило ушите си с ръце, защото не му харесва да чуе каквото имам да му кажа?“
– Все още не разбираш, Демидрек. Нито божеството ти, както изглежда.
– Кажете ми тогава. Обяснете ми го! Как, в името на Гуглата, можете да сте сигурна?
– К’Чаин…
– Адюнкта… това е последният дъх на онези проклети същества. Няма значение кой
– Водят ги Геслер и Сторми, Банашар.
– Богове на бездната! Колко точно вяра влагате в усилията на двама разжалвани морски пехотинци?
Погледна го в очите, без да трепне.
– Всичката, която ми е нужна. Е, вярвам, че се наслади на своя миг съмнение. Време е да тръгваме.
Изгледа я продължително. След това се усмихна криво.
– Аз съм Демидрек на Червея на Есента, адюнкта. Може би тя чува чрез мен. Може би, в крайна сметка, можем да дадем на Д’рек урок по вяра.
– Дано – отсече Тавори и взе меча.
Излязоха.
Трите коня чакаха, две от седлата бяха празни. На третото седеше отпуснат… Банашар го погледна и кимна за поздрав.
– Капитане.
– Жрецо – отвърна Фидлър.
Двамата с адюнктата се качиха на конете – измършавелите животни се размърдаха неохотно – и тримата излязоха от малазанския лагер и поеха през степта.
На север.
Не говореха много. Почти никак всъщност. Редуваха галоп и тръс. Зловещи мълнии огряваха понякога хоризонта на запад с кървавочервени отблясъци, но над тях Нефритените странници властваха в нощното небе толкова ярки, че заличаваха звездите и хълмистите степи наоколо носеха оттенък на живо зелено, чиято лъжливост дневната светлина разкриваше. Тук от години не бе валял дъжд и копитата на конете мятаха натрошени сухи стръкове трева.
Накрая видяха на хоризонта господстващо над всичко друго самотно възвишение и адюнктата насочи коня си към него. По по-малките хълмове, покрай които минаваха, личаха следи от древни лагери – големи камъни, наредени на груби кръгове там, където са били затискани стените на типитата. Хиляда разтега на северозапад теренът се спускаше в широка плитка долина, чийто отсрещен склон бе очертан от ивици скали и балвани, заслони за отдавна измрели стадни зверове, изчезнали също като ловците, които ги бяха гонили.
Банашар усещаше безутешната пустош на това място като сърбеж под кожата си, като пълзящ смут на тленността. „Всичко отминава. Всичките наши привички да правим неща, да виждаме неща, всички тези изгубени начини да се живее. И все пак… ако можех да се върна в онова време, ако можех да застана невидим сред тези хора, нямаше да е по-различно – по-различно вътре в мен… богове, ако можех да обясня това, дори на самия себе си, може би един ден щях да имам правото да се нарека мъдрец.“
„Световете ни са толкова малки. Струват ни се безкрайни само защото умовете ни побират хиляди от тях наведнъж. Но ако спрем да се движим, ако се задържим на едно място, ако си поемем дъх и огледаме наоколо… всичко си е все същото. Освен някои малки подробности. Изгубените векове не са нито повече, нито по-малко дълбоки от този, в който живеем сега. Мислим си, че всичко е някаква инерция напред, безкрайно оставяне на неща зад нас и посягане напред. Но истината е, че на което и място да се озовем – с всичките му блестящи дарове, – ние просто се движим в кръгове.“
„Иска ми се да заплача от тази мисъл.“
Спряха в подножието на хълма. Склоновете бяха неравни, с оголена ронлива скала под тънката кожа на пръстта, камъкът разпукан и набразден от столетия студ и зной. По-близо към билото се виждаше хаотична гмеж от жълто-бели доломитни канари, по-меките им повърхности бяха нашарени и набраздени с геометрични шарки и непонятни сцени. Сухи дървета и трънливи храсти прерийна роза запълваха пространствата между скалите.
Адюнктата слезе и смъкна кожените си ръкавици.
– Капитане.
Фидлър се смъкна от коня си, Банашар го последва.
Адюнктата ги поведе нагоре по склона. Наближиха разронените скали и Банашар видя избелели парчета човешки кости, изсипани в пукнатини и цепнатини или струпани по скални издатини и в ниши. По тесните лъкатушещи пътеки между скалите ботушите му изскърцваха по лъскави черупки от плодове, а земята бе осеяна с изсъхнали останки от плетени кошове.
