– Тъкмо се канех да те разубеждавам, капитане. Може и да звучи добре оттук – да можеш да си живееш всеки миг без цел, освободен от напрежението. Но запомни го от мен: по-добре скочи от високо – по-бързо е и може би по-малко мизерно.
Фидлър сипа вода в едно котле, сложи го над пламъците и започна да пуска в него парчета сушено месо.
– М-не, нищо толкова… съсипващо. Мислил съм да се захвана с рибарлък.
– Не знаех, че си морски човек.
– В смисъл, с лодка, с въдици и мрежи? Навън по вълните и на дълбокото? Не, не такъв рибарлък, жрецо. Звучи ми като работа, и опасна при това. Не, ще си стоя на брега. За хоби мисля, не за препитание.
Банашар погледна изнуреното лице на Тавори и въздъхна.
– Всички би трябвало да живеем такъв живот. Да правим само каквото ни носи удоволствие, каквото ни възнаграждава по свой си, личен начин.
– Мъдри думи, жрецо. Тази нощ просто си пълен с изненади, а?
Банашар го погледна накриво, но видя усмивката му и се отпусна. Изсумтя:
– Влязох в жречеството да търся мъдрост и чак тогава разбрах, че съм тръгнал в най-грешната посока.
– Благочестието не е това, което уж трябва да е, значи?
– А воюването, Фидлър?
Мъжът бавно се отпусна и заразбърква в котлето с ножа си.
– Имах един приятел някога. Опита се да предупреди едно нетърпеливо момченце да не се хваща с войнишкия живот.
– А успя ли приятелят ти?
– Все едно дали е успял, или не. Не това е важното.
– А кое е важното?
– Не можеш да отклониш никого от пътя, който си е избрал. Можеш да покажеш, че има много други пътища – толкова можеш – но повече? Хората ще тръгнат накъдето тръгнат.
– Приятелят ти е трябвало да уплаши момчето хубаво. Това е можело да свърши работа.
Фидлър поклати глава.
– Не можеш и да изпиташ чуждия страх, Банашар. Страха го познаваме само когато ни погледне право в очите.
Тавори въздъхна и жрецът я погледна. Беше отворила очи.
– Припаднахте, адюнкта.
– Мечът…
– Свърши се.
Тя понечи да седне.
– Тогава трябва да се махаме.
– Щем, адюнкта – рече Фидлър. – Но първо ще ядем.
Тавори избута ръцете на Банашар и се изправи с усилие.
– Глупак такъв… знаеш ли какво призовава този меч?
– Да. Просто изгорих оная карта обаче.
Банашар почти усети стъписването на адюнктата – като искри, изригнали във въздуха между тях.
– Току-що я лиши от дар слово, сапьоре – изсумтя жрецът.
– И по-добре. Не може да говори и да яде едновременно. Елате тука, адюнкта, иначе двамата с жреца ще трябва да ви държим и да ви натикаме насила тази яхния в гърлото. Няма да е добре за никой, ако вземете, че припаднете в неподходящ момент, нали?
– Ти… не трябваше да правиш това, Фидлър.
– Спокойно – отвърна той и потупа торбата си. – Спасих един Дом – единствения, който значи нещо за нас тепърва.
– Нашият Дом все още е разделен, капитане.
– Кралят във вериги? Оставете го него – този глупак е твърде зает да подронва трона, на който сам седи. А Рицарят е с нас.
– Сигурен ли си?
– Да. Бъдете спокойна за това.
– Когато този бог се прояви, Фидлър, ще бъде на бойно поле – хиляди души ще захранят появата му. Говорим за бог на
Фидлър хвърли поглед към Банашар и сви рамене.
– Пази се от клетвата на Тоблакай. – После с нещо като усмивка напълни една калаена купа с яхния и я подаде на адюнктата. – Яжте, скъпа Консорт. Останалите са с нас. Жетваря, Глупака, Седемте… Прокажения… – При тази титла наведе поглед за миг, а после отново вдигна очи и се ухили на Банашар. – Сакатия.
„Сакатия. О. Е, да. Зяпал ме е в лицето през цялото това време, предполагам. Мислел е, че е ужас, онова старо огледално отражение. И изненадващо – беше ужас.“
Докато се хранеха, спомените на Банашар се зареяха назад, към мига в палатката й и думите й, и всичко, което последва.
„Деца, съберете се. Дните на майка ви са изпълнени с грижа. Тя се нуждае от вас. Нуждае се от всички вас.“
Вдигна глава и видя, че Тавори го гледа замислено.
– Банашар, ти ли свали шлема ми? Изтри лицето ми и среса косата ми?
Той наведе очи.
– Да, адюнкта.
Тя издаде някакъв странен звук, след което отрони:
– Съжалявам. Сигурно съм изглеждала ужасно.
„О, Тавори…“
Фидлър изведнъж стана и каза пресипнало:
– Ще оседлая коня ви, адюнкта.
Хедж се загледа в тримата връщащи се в лагера ездачи.
– Бейвдикт, разпредели мунициите.
Алхимикът се обърна и попита стъписано:
– Всичките ли?
– Всичките. И да се снаряжат – вода, малко храна, броня и оръжие, нищо друго.
– Ще ида да кажа на сержантите.
Хедж кимна и тръгна.
Завари Фидлър слязъл от коня пред палатката на адюнктата. Беше сам, забил поглед в земята.
– Идваме с теб – заяви Хедж.
Фидлър вдигна глава и се намръщи.
– Не.
– Подпалвачите на мостове идват с теб – толкова.
– Свършено е, Хедж. Просто остави. – И му обърна гръб.
Но Хедж се пресегна и го завъртя към себе си.
– Вече питах адюнктата – още снощи, щом се досетих какво става. Имаш нужда от мен там, Фидлър. Просто не го знаеш още – не знаеш и половината, но просто трябва да ми се довериш.
Фидлър пристъпи към него, лицето му бе потъмняло от гняв.
– Защо? Защо да го правя, мамка му?
