Когато мина през Пиаца дел пополо, за да се изкачи на Пинчо, кралят можа да види част от нейното живописно население, съставена от жени и деца, да танцува около огън сред площада; щом видяха владетеля, те спряха да танцуват и закрещяха оглушително: „Да живее крал Фердинанд! Да живее Пий VI!“ Кралят също се спря, за да запита какво правят тия добри хора и какъв е огънят, пред който се греят. Отговориха му, че огънят е запаленото дърво на свободата, посадено преди осемнадесет месеца от консулите на римската република.
Тази вярност към добрите принципи трогна Фердинанд, той извади от джоба си каквито монети намери и ги хвърли на тълпата с приветствието:
— Браво, приятели! Забавлявайте се!
Жените и децата се нахвърлиха да събират карлините, дукатите и пиастрите на крал Фердинанд; последва страшна олелия, при която жените биеха децата, децата дращеха жените; накрая всичко завърши с много викове, много плач и много пакости.
На площад Навоне кралят видя нов огън.
Зададе същия въпрос и получи същия отговор.
Този път кралят бръкна не в своя джоб, а в джоба на херцог Д’Асколи, взе шепа монети и ги хвърли на танцуващите, които бяха мъже и жени.
Тук, както казахме, нямаше само жени и деца, а имаше и мъже; силният пол сметна, че има по-големи права върху парите от слабия пол; любовниците и съпрузите на ударените жени извадиха ножове; един танцуващ бе ранен и отнесен в болницата.
На площад Колона стана същото произшествие; но този път то завърши с прослава на обществения морал; когато ножовете щяха да влязат в действие, през площада мина някакъв гражданин с нахлупена до очите шапка, загърнат в широк плащ; едно куче залая подир него. Едно дете подвикна: „Якобинец!“ Виковете на детето и лаят на кучето привлякоха вниманието на присъстващите, които — без да слушат обяснението на гражданина със заблуждаващия плащ и нахлупената шапка — го хвърлиха в огъня, където той загина мъченически сред радостните крясъци на простолюдието.
На един от подпалвачите му хрумна изведнъж лъчезарна мисъл: дърветата на свободата, подпалвани, за да се превърнат на въглени и пепел, не бяха поникнали сами; бяха посадени; тези, които ги бяха посадили, бяха по-виновни от нещастните дървета, засадени може би насила; трябваше следователно поне веднъж да се извърши случайно едно справедливо правосъдие, като се накажат не дърветата, а тези, които са ги посадили.
Но кой ги бе посадил?
Както вече казахме, когато споменахме за Пиаца дел пополо, дърветата бяха засадени от консулите на римската република, господата Матеи от Валмонтоне и Дзакалоне от Пиперно.
От една година насам тези имена бяха благославяни и почитани от населението, на което двамата висши чиновници, истински либерали, бяха посветили времето, ума и състоянието си; но щом настъпи промяна, народът прощава по-лесно на противника, отколкото на този, който му е посветил живота си, и първите защитници стават обикновено първи мъченици. „Революциите са като Сатурн — бе казал Вернио247 — изяждат децата си.“
Един мъж, когото Дзакалоне бе принудил да изпраща сина си на училище, римлянин, който държеше на личната си свобода, направи предложение да оставят едно дърво на свободата, за да обесят на него двамата консули. Предложението бе, разбира се, единодушно прието; за да го изпълнят, оставаше само да изберат дърво за бесило и да заловят двамата консули.
Най-напред помислиха за тополата на площад Ротонда, която не беше още отсечена, и тъй като двамата висши чиновници живееха единият на виа дел Мадалена, другият на виа Пие ди Мармо, съседството им се стори като предопределена случайност. Изтичаха направо към жилищата на консулите; за щастие двамата чиновници имаха, както изглежда, точна представа за признателността, която може да се очаква от освободените народи: и двамата бяха напуснали Рим.
Но един тенекеджия, чиято къща бе до дома на Матеи и комуто Матеи бе дал на заем двеста екю, за да го спаси от фалит, и един продавач на билки, комуто Дзакалоне бе изпратил личния си лекар, за да спаси жена му от злокачествена треска, заявиха, че знаят почти със сигурност мястото, където са се укрили двамата виновници, и предложиха да ги предадат.
Предложението бе прието с възторг, а за да не остане идването й дотук съвсем напразно, тълпата започна да разграбва жилищата и да хвърля мебелите през прозорците. Между другите мебели и двамата имаха по един великолепен стенен часовник от позлатен бронз, единият представляващ Аврамовото жертвоприношение, другият Агар и Исмаил, загубени в пустинята, и двата с еднакъв надпис, доказателство, че идваха от един и същи източник: „На консулите на римската република от признателните евреи.“
И наистина, двамата консули бяха издали декрет, по силата на който евреите ставаха хора като всички други и получаваха граждански права.
Това подсети тълпата за нещастните евреи, за които те не бяха помислили досега и навярно не биха се сетили, ако евреите не бяха се провинили в признателност. Чуха се викове: „В гетото! В гетото!“ И тълпата се втурна към еврейския квартал.
