— Тези умения са дошли от живота ни във враждебен свят — каза назидателно той. — Разбира се, напоследък той е значително по-враждебен… примерно през последните двадесет или тридесет години.
Тя не отговори.
— Чу ли ме, демон-боецо? — попита той. — Казах, че…
— Престани да ме наричаш така — озъби се тя. — Знаеш името ми.
— Зная името ти? — иронизира я той. — Искаш да кажеш, че зная истинското ти име?
Тя въздъхна.
— Не, всъщност не го знаеш. Истинското ми име е Джасмин Моро от свят Авентини. Можеш също да ме наричаш Джин.
— Джин! — възкликна стреснато той. В главата му нахлуха всички страшни истории от детинството, свързани със зли духове… — Дадено ти, когато си станала демон-боец, предполагам?
Тя го погледна и се намръщи.
— Не. Защо?… О, разбирам. Хм. Знаеш ли, това никога не ми е идвало наум. Не, името няма нищо общо със значението на „джин“ от фолклора… само произношението е същото. Това име ми даде баща ми, когато бях много малка.
— Хм. Е, тогава, Джин Моро, аз все пак очаквам отговор на въпроса си…
— Спри!
За момент той си помисли, че е отишъл твърде далеч и след всичко това тя е решила да го убие. Джин легна на една страна, повдигна левия си крак изпод полата…
Блесна ослепяваща светкавица и от обгорените листа падна мъртво крисджо.
— Добре ли си? — попита тя, изправи се и се огледа.
Доло си възвърна дар слово.
— Да. Това е… невероятно оръжие — успя да каже той, мигайки от виолетовия образ от светкавицата.
— Понякога върши работа. Да тръгваме… и щом извикам, веднага лягай на земята, разбра ли? Ако и днес тук има толкова животни, както първия път, ще си имаме доста работа.
— Не трябва да има — поклати глава той. — Ти дойде веднага след като беше минало стадо бололини, а те винаги провокират голяма активност сред животните.
Той остана доволен, като видя, че тази информация е съвсем нова за нея.
— Е, това е добре. В такъв случай за два часа ще стигнем до совалката.
— Чудесно — кимна той. — И може би, за да ни мине по-бързо времето, ти ще ми обясниш защо вашият свят ни обяви война.
— Ние не сме ви обявили война — намръщи се Джин. — На нас ни казаха, че Квазама представлява потенциална заплаха за нас. Ние дойдохме да проверим дали е вярно.
— Каква заплаха? — присмя се той. — От свят, който няма дори примитивни космически кораби? Как можем да представляваме заплаха за вас, отдалечени на светлинни години… особено на свят, защитаван от демони-бойци?
— Ти не помниш това време, Доло, но през по-голяма част от съществуването на Квазама всички вие сте живели в пълно отсъствие на съперничество и вътрешни борби.
— Зная — изръмжа той. — Ние не сме невежи диваци, които нямат история.
Тя се изчерви.
— Зная. Извинявай. Все пак на нас ни се стори странно, че едно човешко общество може да бъде толкова… е, толкова задружно. Опитахме се да намерим причината…
— Завидяхте ни — отсече Доло. — Така ли е? Завидяхте ни за обществото, което сме създали, и ни изпратихте тези рогати чудовища да ни избият и да ни премахнат…
— Знаеш ли, че мохите могат да контролират постъпките на своите собственици?
Той спря по средата на изречението.
— Какво?
Тя въздъхна.
— Те влияят върху мислите им. Карат ги да вземат решения, които са от полза първо на мохите и чак след това на техните собственици.
Доло отвори уста, после отново я затвори.
— Това е абсурд — каза най-после той. — Те са телохранители, това е всичко.
— Наистина ли? Баща ти има ли мохо? Не съм го виждала.
— Не…
— А какво ще кажеш за семейство Ийтра? Или за някой от големите лидери на Милика или Азрас?
— В градове като Азрас едва ли изобщо има мохи — отговори машинално той, умът му трескаво работеше. — Не! Това е лъжа. Лъжа, пусната от авентинските владетели, за да оправдаят стореното от тях зло на Квазама.
И все пак… той беше принуден да признае, че винаги бе чувствал нещо различно у малкото притежатели на мохи, които познаваше. В тях имаше някакво спокойствие, може би.
— Няма никакъв смисъл в това — каза най-после той.
— Разбира се, че има — отвърна Джин. — На свобода мохите се чифтосват с крисджо за ловуване… ловуване, а за мохите и за достъп до носители на техните зародиши.
— Да, зная естествения възпроизводствен цикъл — бързо каза Доло, смутен от обсъждането на такива въпроси с жена. — Затова градовете са построени така, че стадата бололини да минават през тях и мохите да покрият тарбините, които яздят на гърбовете на бололините.
— Правилно — кимна тя. — Вие можете да оградите градовете със стени подобно на селата и изобщо да не пускате бололините да влизат в тях. Това ще спести много скръб… само че тогава мохите не могат да имат наблизо бололини, затова сте ги изградили по този начин. И понеже мохите не искат да рискуват собствения си живот с поемане на повече задължения като телохранители, отколкото могат да си позволят, те са направили да си сътрудничите във всичко в живота.
