като със стар приятел.
- Граса, нали ще изчакате за малко тук? - каза докторът, докато я настаняваше да седне на стола. -
Трябва да кажа две думи на сина ви.
Томаш последва Говея до кабинета. Стаята беше просторна, добре провегрена, с голям прозорец, от
който се виждаха червените покриви на Коимбра, които се спускаха по склона, огрени от слънцето, а в
далечината сред дърветата се виеше Мондегу, притисната между бреговете си в стария град.
Докторът му направи знак да седне.
- Майка ви взема ли си редовно хапчетата, които съм и пред писал? - попита той.
Томаш сви устни.
- Вижте, докторе, честно казано, не знам.
- Не я ли наблюдавате?
- Как мога да я наблюдавам? Не забравяйте, че живея в Ли сабон и си идвам в Коимбра само два пъти в
месеца.
- Смятате ли, че е спазвала предписанията м и?
Томаш наведе глава.
- Какво м ислите?
Лекарят взе една писалка и се заигра с нея.
- Мисля, че не.
- И аз така подозирам.
Говея въздъхна, остави писалката и се приведе напред, опирайки лакти на бюрото.
- Кажете, Томаш. Как нам ирате състоянието на майка си?
Томаш за миг зарея поглед сред червените покриви на къ щите отвъд прозореца.
- Не ми вдъхва доверие, д окторе. - Взря се в лекаря. - Вие я познавате, нали? Винаги е била весела и
жизнена жена, винаги е гледала положително на нещата, винаги е имала невероят на вътрешна сила. -
Намръщи се. - Но откакто баща ми почина, нещата се промениха, при това много бързо.
- Какво имате предвид?
- Първо започ на да забравя имена и незначителни неща. По някое време вече не знаеше кой месец и
кой ден сме от седмицата. А сега говори за покойници, сякаш са още живи. Ето днес например реши да
вика баща ми, представяте ли си?
- Значи губи паметта си. Имали друга промяна в поведението и?
- Ами... всъщност яде много малко. Освен това си ляга по всяко време. Струва м и се странно.
Понякога спи по цял ден, а после нощем будува, ето такива неща.
- А хигиенните и навици?
- А, и те са се променили, така е. Не се мие редовно. Забелязах това едва онзи ден, когато си дойдох от
Лисабон. Когато се наведох да я целуна, усетих, че мирише на лошо. - По лицето му се изписа
отвращение при спомена за това. - Не можете да си представите какво ми струваше да я накарам да се
изкъпе.
Лекарят се вгледа в очите му.
- Знаете ли на колко год ини е майка ви?
Застина за момент, докато правеше сметка.
- На седемдесет. - Тази възраст на млад ини му се струваше преклонна, но сега съвсем не смяташе така.
Томаш се замисли.
- Не смятате ли, че е малко рано за... за това?
Говея се съгласи.
- Да, тя все още е от носително м лада. Но знаете ли, въз растта зависи от човека. Някой и на сто години
има бистър ум, а друг... вижте, други остаряват по-рано. В случая с майка ви е очевидно, че този
преждевременен срив е свързан със смъртта на баща ви.
- Така ли смятате?
- Очевидно е. Спом ням си, че те бяха много близки. При сплотените съпрузи, когато един от тях си
отиде, това направо съсипва другия, който го е надживял.
Томаш сведе очи.
- Сигурно е така.
Лекарят заговори меко.
- Вижте, Томаш, не ви ли притеснява това, че тя забравя всичко, че не си пие лекарствата, че не се мие,
че по цял ден лежи в леглото...?
- Разбира се, че ме притеснява! Защо м ислите, че я доведох при вас?
- Искам да попитам следното: м ислите ли, че тя е в състояние да остане сама вкъщи?
- Мисля, че не.
- В такъв случай какво смятате да пред приемете, за да решите въпроса?
- Ще наема жена да я гледа. Ще ход и пет път и в седмицата да чисти, да пере и да й готви.
- И смятате, че това е достатъчно?
Томаш сви безпомощно рамене.
- Разбира се, че не е, но какво мога да направя? Няма как да напусна работата си в Лисабон и да дойда
тук да се грижа за мама...
- Аз и не смятам да ви го предлагам.
- Тогава какво ме съветвате да направя?
Лекарят се облегна на стола, хвана пак писалката и я завъртя с пръсти.
- Мислили ли сте за възможността да я настаните в стар чески дом?
- МИСЛИЛА ЛИ СИ ДА ОТ ИДЕШ ДА ЖИВЕЕШ В СТ АРЧЕСКИ ДОМ?
Въпросът беше зададен сякаш случайно, малко след като се бяха прибрали вкъщи. Томаш отиваше
към кухнята, когато обърна глава и подхвърли идеята, все едно току-що му беше хрумнала. Дона Граса
обаче я усети като удар в стомаха.
- Да отида в старчески дом?
- Да, м ислила ли си за това?
Томаш продължи да се държи съвсем естествено. Отвори вратата на хладилника и потърси някакъв
сок. Майка му го последва и застана на вратата на кухнята.
- Какво имаш предвид?
- Искам да кажа, че не можеш да останеш сама.
Настана гробна тишина.
- Сериозно ли говориш?
Томаш спря да рови из хладилника и погледна към майка си.
- Не смяташ ли, че е добра идея?
Дона Граса усети как негодуванието изпълва стомаха и, напира в гърдите и избива по лицето и.
- Добра идея, а? - извика тя, поаленяла от гняв. - Искаш да ме пратиш в старчески дом, така ли?
Искаш...
- Не, не е...
- ...да се отървеш от мен? Искаш...
- ...това, мамо. Не е това. Почакай...
- ...да зарежеш току-така... собствената си майка?
- ...успокой се.
