Кансао―, предполагам на път за магистралата за Лисабон, колата се е блъснала в един стълб и вие сте
изгубили съзнание.
- Ударил съм се в стълб?
- Да. - Лекарят прегледа бележките. - Някъде около десет часа вечерта.
- Тук, на площад „Праса да Кансао―?
- Д а .
Томаш изглеждаше заинтригуван.
- Интересно, въобще не си спом ням такова нещо. Пом ня само, че спрях на светофара и чаках да светне
зелено.
Лекарят се усмихна.
- Нормално. След травма на главата и загуба на съзнание е напълно нормално да ви се губят пет
минути до катастрофата. На някои им се губят часове.
- Наист ина ли?
- Често се среща, успокойте се.
Сега бе ред на Томаш да се усмихне.
- По дяволите, наист ина нищо не си спомням. Сякаш изоб що не се е случило. В единия м омент съм
спрял на светофара, а в следващия гледам медицинска сестра пред себе си. Все едно нищо не е ст анало.
Пренасям се автоматично от едно място на друго, разбирате ли?
- Странно е, да - съгласи се лекарят. - Но се случва.
Томаш опипа главата си. Усети бинт в косата си и се притесни.
- Какво м и е? Нещо сериозно ли е?
- Не, не, нищо особено, спокойно. - Лекарят се приближи и леко докосна тила му. - Не мога да си
обясня само как сте извъртели главата си при сблъсъка. Травмата ви е отзад, на тила. - Хвана дясната му
ръка и я насочи към превръзката над лакътя. - Ръката ви също е пострадала, ето тук, виждате ли? Нищо
сериозно, но не бива да се напрягате. Разбирате, нали?
- Д а .
- Ако ви засърби по ръката, не се чешете. Много е важно. Без почесване. Това е знак, че раната
зараства.
- Много добре, няма да се чеша - обеща Томаш, разглеждайки превръзката на дясната си ръка. Вдигна
глава към лекаря и прочете името на табелката, окачена на гърдите му. - Вие сте доктор Кариано?
Лекарят се усмихна.
- Да, Луиш Кариано.
- Докт оре, имам уговорена среща в Лисабон - каза пациентът. - Смятате ли, че мога да отида, или ще
трябва да я отложа?
- Може да от идете. - Погледна часовника си. - Чакайте да видя... сега е девет часът, нали? Вижте,
смятам да ви изпиша рано следобед. Искам ви тук цяла сутрин, за да проверим дали всичко е както
трябва, а следобед ще ви пусна да си ходите.
- О, чудесно!
- Но спокойно, разб рахме ли се? Не искам да ви видя от ново тук.
СЕСТ РАТА ВЕЧЕ БЕШЕ ВДИГНАЛА Т АБЛИЧКАТ А С ПРИВЪРШЕНИЯ ОБЯД и Томаш с и об уваше обувките, готве йки
се да напусне клиниката, когато мобилният му телефон иззвъня.
- Здравей, Томаш. Говея е.
По дяволите, помисли си Томаш. Как личният му лекар бе ше разбрал, че е хоспитализиран в тази
клиника? Явно комуникацията между докторите е много добра, заключи той.
- Добро ут ро, докторе. Новините бързо се разнасят, нали?
- Този път новината дойде сама при мен - отбеляза Говея от другата страна на линията. - Всъщност тук
е, при мен, в съседния кабинет.
Томаш се намръщи, тъй като не разбра последния коментар.
- Новината е в съседния каб инет ли? Какво имате предвид?
- За майка ти става въпрос.
- Мама ли?
- Да, тук е, в съседния каб инет.
- Къде? В болницата ли?
- Ами да, доведоха я.
Нещо жегна Томаш.
- Довели са майка ми в б олницата? Какво става? Какво и е?
- Няма и нищо, добре е - побърза да поясни лекарят , опит вайки да го успокои. - По-точ но, в същото
състояние е. Губи паметта си.
Не знаейки какво да мисли, Томаш седна на леглото.
- Кажете ми, докторе, какво става?
- Майка ви се е загуб ила. Изглежда, че е излязла тази сут рин на покупки и на връщане от бакалията е
объркала пътя за вкъщи. Лутала се е из центъра, докато накрая се озовала на площад „Ларго даз
Оларияш―. Изглеждала объркана и я завели в участъка. От участъка я препратили тук, в болницата, в
Спешното, където моята сестра случайно се натъкнала на нея и ми я доведе.
- По дяволите! - възкликна Томаш, вд игайки дясната си ръ ка към главата. - Добре ли е?
- Да, добре е. Вече говорих с нея, но все още ми изглежда объркана.
- Колко неприят но! Ами сега!
Чу Говея да въздиша от другата страна.
- Вижте, Томаш, вече ви казах какво трябва да се направи, нали така?
- Докторе, вчера разговарях с нея вед нага щом се прибрахме у дома. Не можете да си представите
какъв театър ми разигра.
- Представям си, представям си. Преди малко и аз и споме нах за това и тя направо побесня. Казва, че
всички искат да се отърват от нея.
Томаш отправи поглед нагоре с облекчението, че не беше единственият, който бе изслушал
оплакванията на майка му. Може би сега лекарят по-добре разбираше дилемата му.
- Виждате ли? Какво да правя?
- Ще трябва да я отведете, Томаш. Тя не е в състояние да живее сама.
- Но как да стане, докторе? Тя не иска да...
Лекарят въздъхна дълбоко.
- Чуйте ме, Томаш - каза той. - Рисковано е да я оставяте сама. Нещата няма да се подобрят, разбирате
ли ме? Това е дегенеративен процес. Майка ви се нуждае от помощ, не може те да я оставите на
произвола на съдбата. Освен това в дома тя ще има с кого да общува, ще и се отрази добре.
