Орлов погледна плика, откъдето по-рано беше извадил снимките на убитите.
- Вижте, имам ксерокопие. Искате ли да го вид ите?
Руснакът подаде лист хартия и Томаш го попи с очи на мига.
Историкът погледна въпросително към полицая.
- Какво, по дяволите, означава това?
Орлов се разсмя.
- Точ но заради това ви наех, за да си отговоря на този въпрос?
Томаш препрочете посланието.
- Да... не може да се отрече, че е работа за професионалист.
Руснакът взе ксерокопието.
- Вижте, поне едно нещо тук е съвсем ясно. - Посочи тре тия ред. - Дум ите
Джеймс Къмингс и Филипе Мадурейра възнамеряват да се срещнат скоро. - Посочи втория ред. - Но
същественото в посланието, а следова телно и нашият проблем, е в основното изречение.
Томаш взе ксерокопието и се взря във втория ред.
- Това тук, нали?
- Да. По-добре го прочетете на глас.
Историкът се прокашля и зашептя на интервали думите, криещи тайната.
- Когато сне седмия печат, настана тишина на небето.
V
ПОТ ИСКАЩО СПОКОЙСТ ВИЕ НАГНЕТ ЯВАШЕ АТ МОСФЕРАТ А. Нещо нереа лно и смущаващо като неуловим
призрак витаеше из въздуха, промъкваше се в полугласните разговори. Едва по обяд, докато обикаляше
из третия старчески дом, който посещаваше тази сутрин, Томаш разбра какво го смущаваше.
Безмълвието.
Приведени и сгърчени силуети с крехки тела, плешиви глави или побелели като сняг коси седяха
около масата, сякаш примирени с безвъзвратно отиващото си време. Огънят, който преди ги беше
изпълвал с живот, сега тлееше като жарава в огнище без пламък, над която се издига само тънка струйка
дим; животът им се беше превърнал в едва доловима топлинка, лъхаща от гаснещо огнище, която всеки
миг можеше да бъде погълната от големия задаващ се студ, жесток и вечен.
Някои от възрастните бавно потапяха лъжици в супата, други имаха лигавници и жените с престилки
поднасяха храната до устата им като на бебета, двама като че се унасяха в сън и клюмаха на масата с
натежала глава и пак се изправяха с влажни очи, омаломощени от дрямката, с потекли лиги от беззъбите
им усти. Но онова, което ги обединяваше, като се изключат занемареният вид и гаснещият огън в
гърдите, беше фактът, че се хранеха безмълвно. Чуваше се само откъслечен шепот, придружен от
Когато сне седмия печат, настана тишина на небето... (Откр. 8:1). -
До скоро (англ.). -
ритмичното почукване на приборите по белите чинии и от някое и друго „шлюл― на сърбащите супа
беззъби уста. Звуците от обяда.
Томаш се загледа в картината пред него, удивен, че някой може да обядва по този начин. Още от дете
беше свикнал с идеята, че храненето в компания беше обществено събитие, мо мент, в който събраното
около масата семейство или приятели показваха своята солидарност, обменяха впечатления, споде ляха
чувства, кръстосваха шпаги в защита на своите становища. Това бе моментът да си кажат нещо, времето
на спонтанния смях, на обсъждането и дори на споровете, мигът, в който храната оставаше на заден
план, сякаш бе само повод за оживеното събиране през деня.
Но тук всичко беше различно. Храненето като че беше изгубило обществения си смисъл и се
свеждаше до часа, в който тези проядени от годините образи се стичаха в една и съща зала, за да
изсърбат шумно няколко лъжици супа. Беше момент на самота. Томаш беше чувал да казват, че с
възрастта хората постепенно се вдетиняват, връщайки се не към онова палаво детство, когато са
обръщали всичко с главата надолу, а към едно кротко детство, примитивно и инертно, света на бе бето,
което мърка, спи, яде и ака. Но все пак едно е да чуеш някакво абстрактно описание на онова, което
представлява стареенето, и съвсем друго да го видиш наживо с очите си, да го усетиш, да осъзнаеш
неговата сурова реалност.
- Странно изглеждат, нали?
Томаш обърна глава и срещна шоколадовокафявиге очи на жената, която го беше заговорила. Имаше
нежно лице и тъмни чупливи коси със светли кичури.
- Да - съгласи се той. - Никога не си бях представял, че обстановката в старчески дом би могла да бъде
толкова... толкова сходна с ясла.
Жената протегна ръка.
- Мария Флор - представи се тя. - Аз съм директор на дома. На свиждане с близък ли сте?
- Не. Търся дом за майка ми.
Мария го попита за здравословното състояние на майка му и го изслуша с разбиращо и компе тентно
изражение.
- Не е лесно, нали?
- Не, не е.
Директорката обгърна с поглед столовата, където старците мълчаливо поглъщаха супата.
- Понякога, когато съм тук с гостите по време на хранене, се улавям, че мисля за пост иженията на
медицината. Съобщават за лекарства срещу рак, как да се избегнат сърдечните за болявания, за нови
