Но тогава бяха погълнати от вълна от протести. Добронамерени почитатели, скептици, вампири, които молеха за „малка глътка“, зяпачи, които искаха да се уверят, че гърбът наистина е топъл и гладък, без никакви белези. Елена усети как по тялото й плъзнаха безброй ръце.
— Махнете се от нея, дяволите да ви вземат! — разнесе се примитивният, дивашки рев на самец, защитаващ самката си. Всички се отдръпнаха от Елена, но само за да се скупчат… много бавно и боязливо… около Деймън.
Добре, помисли си Елена. Сама ще се справя. Мога и сама. Заради Стефан ще се справя.
Проправи си път през тълпата, обсипана от набързо откъснатите цветя от почитателите си, усещайки допира на още повече ръце.
—
Най-накрая Бони и Мередит й помогнаха да се измъкне. Без тях Елена никога нямаше да успее.
В следващия миг тичаше, летеше към къщата, без дори да си направи труда да използва вратата близо до мястото, където Сейбър бе излаял. Знаеше какво има там.
На втория етаж се спря и се огледа смутено, преди да види тънката червена линия на нищото. Нейната кръв! Гледай ти за колко неща е полезна! Точно в този момент тя очертаваше първото стъклено стъпало, в което се бе спънала преди.
Тогава, сгушена в силните ръце на Деймън, тя не можеше да си представи, че някога ще изкачи тези стълби. Сега насочи цялата си Сила към очите си — и стъпалата пред нея се показаха. Но все още си оставаха ужасяващи. От двете им страни нямаше парапети, а тя бе замаяна от преживяното вълнение, страх и загуба на кръв.
Но си заповяда да продължи нагоре, нагоре и нагоре.
Чу вика, сякаш в момента Стефан бе до нея.
Нагоре, нагоре, нагоре…
Краката я боляха.
Продължавай да вървиш. Без извинения. Ако не можеш да вървиш, продължавай, дори и да куцаш. Ако не можеш да куцаш, пълзи.
Тя наистина пълзеше, когато стигна до върха, до ръба на гнездото на кукумявката Блудуед.
Посрещна я приятна, макар и безцветна девица. Най-после Елена осъзна какво не бе наред във външността на Блудуед. Не притежаваше жизненост. Всъщност беше едно растение.
— Ще те убия, знаеш го.
Не, беше растение без сърце.
Елена се озърна. От мястото си можеше да вижда навън, макар че пред нея се извисяваше купол от лавици, безброй лавици с кълба, така че всичко изглеждаше странно изкривено.
Тук нямаше пълзящи растения, нито редици със странни, екзотични, тропически цветя. Но тя вече бе в средата на стаята, в гнездото на Блудуед. Самата Блудуед не беше близо до него; намираше се върху механизма, който й позволяваше да достига до различните звездни сфери.
Ключът трябваше да е заровен в това гнездо.
— Не искам да крада от теб — задъхано промълви Елена. Докато изричаше думите, пъхна двете си ръце в гнездото. — Онези китсунета изиграха номер и на двете ни. Те откраднаха ключа от мен и го скриха в гнездото ти. Аз просто взимам това, което е мое.
— Ха! Ти — човешка робиня! Варварка! Ти се осмеляваш да скверниш личната ми библиотека! Отвън разкопават красивата ми бална зала, безценните ми цветя. Ти си мислиш, че и този път ще ти се размине, но грешиш!
Това бе съвсем различен глас от онази безизразна, носова интонация, с която я бе посрещнала преди и в която все пак се долавяха девически нотки. Това беше силен, твърд глас…
… глас, който си пасваше с размера на гнездото.
Елена се огледа. Не можеше да проумее нищо от това, което виждаше. Дали онова там беше огромно кожено палто с много екзотична шарка? Или гърбът на препарирано животно?
Създанието в библиотеката се извърна към нея. Или по-скоро главата му се извъртя, докато гърбът му оставаше напълно неподвижен. То завъртя главата си настрани и Елена бе сигурна, че това, което вижда, е лицето. Главата беше по-противна и неописуема, отколкото девойката можеше да си представи. Имаше една вежда, която се спускаше от единия край на челото надолу към носа (или където би трябвало да бъде носът), а след това отново се стрелваше нагоре. Цялата физиономия приличаше на гигантска оформена V-образна вежда, под която се виждаха две огромни жълти очи, които често примигваха. Вместо човешки нос се виждаше голям, хищнически извит черен клюн. Останалата част от лицето бе покрита с пера, най-вече бели, които по краищата, където явно се намираше вратът, се преливаха в сиво. Той също беше в сиво и бяло, а от върха на главата стърчаха две образувания, подобни на остри рога — също като рога на демон, каза си Елена.
Тогава, докато главата все още беше с лице към нея, и тялото се извърна към Елена.
Беше тяло на едра и яка жена, покрито с бели и сивкави пера. Изпод най-долните се подаваха нокти.
— Здравей — проговори съществото със стържещ глас, като клюнът му се отваряше и затваряше. — Аз съм Блудуед и никога не съм позволявала на никого да докосва нищо в библиотеката ми. Аз съм твоята смърт.
