Гигантският клюн се стовари върху стъклото, където тя беше само допреди миг. Ноктите на кукумявката издраха гърба й.
Блудуед все още я преследваше.
Сейдж и групата му от яки млади мъже и жени вампири следваха тичащото куче. Те бяха принудени да се съобразяват с ритъма на Сейбър. За щастие само малцина бяха настроени да влязат в схватка с кучето, което тежеше колкото тях — дори повече от мнозинството скитници и деца, които срещнаха, когато стигнаха до пазара.
Децата се скупчиха около каретата и още повече ги забавиха. Сейдж се възползва от това, за да размени скъпо бижу с кесия, пълна с дребни монети. Докато се движеха, хвърляше монети зад каретата, което им освобождаваше пътя отпред.
Минаха покрай дузина сергии и кръстовища, но кучето не беше обикновена ловджийска хрътка. Притежаваше достатъчно Сила, повече дори от някои вампири. Достатъчно бе да подуши само една-две молекули от ключа, за да не изгуби дирята. Докато всяко друго куче можеше да бъде заблудено от една от стотиците подобни следи от китсуне, през които преминаха, Сейбър провери и отхвърли всяка една от тях като недостатъчно съответстващи по форма или размер.
Но имаше случаи, когато дори Сейбър изглеждаше безпомощен. Стоеше в средата на кръстовище с шест пътя, нехаещ за движението, накуцвайки леко, въртейки се в кръг. Изглежда не можеше да избере верния път.
Нито пък аз бих могъл, приятелю, помисли си Сейдж. Вече бяха стигнали доста далеч, но явно щяха да продължат още по-нататък. Нямаше начин да се издигнат нагоре, нито да копаят в земята… Сейдж се поколеба и огледа пурпурната плетеница от пътища.
И тогава видя нещо.
Точно срещу него, от лявата му страна, имаше парфюмериен магазин. Там навярно се продаваха стотици различни ухания и милиарди молекули бяха изпуснати нарочно във въздуха.
Сейбър беше объркан заради милиардите аромати, нахлули в носа му.
Вампирите в каретата крещяха да продължат напред или да се връщат. Всъщност бяха лишени от истинска стръв за приключения. Просто искаха хубаво шоу и несъмнено имаха много роби, които записваха на видео боя с пръчки, за да могат след това у дома да му се насладят на спокойствие.
В този миг проблясък на синьо и златисто накара Сейдж да вземе решение. Пазителя!
— Следвай ме, Сейбър!
Сейбър отпусна глава и опашка, когато Сейдж избра наслуки една от посоките и хукна редом с друг тичащ вампир, за да се измъкнат от оживеното кръстовище и да поемат по друга улица.
Но тогава като по чудо кучето отново навири опашка. Сейдж прецени, че в ноздрите на Сейбър навярно вече не бе останала нито една молекула от миризмата на китсуне…
Сейбър отново беше по следа, с наведена глава и щръкнала опашка, съсредоточил всичката си Сила и ум върху една-единствена цел: да открие друга молекула, която си пасва с триизмерния спомен от молекулата в съзнанието му. Сега, когато не бе заслепен от смущаващата миризма на всички онези различни концентрирани аромати, кучето можеше да мисли по-ясно. Това му помагаше да се промъква из улиците, създавайки суматоха след себе си.
— Ами каретата?
— Забрави за каретата! Само не изпускай от погледа си онзи там с кучето!
Сейдж се стараеше да не изостава от Сейбър. Скоро разбра, че преследването свърши.
И така, черното куче с блестящи черни очи и мъжът хукнаха безшумно по стълбите на една порутена сграда. След това, сякаш бе излязъл на приятна разходка в провинцията, Сейбър седна и погледна задъхано към Сейдж с щастлива физиономия. Отвори и затвори уста, безшумно имитирайки излайване.
Сейдж изчака младите вампири да го настигнат, преди да отвори вратата. Не почука, защото искаше да се възползва от елемента на изненадата. Със силата на ковашки чук проби с юмрук дупка във вратата и затърси ключалки, вериги и резета. Не откри нищо такова, но напипа дръжка.
Преди да отвори вратата и да пристъпи в неизвестната опасност, Сейдж се обърна към онези зад него:
— Каквото и да намерим, то принадлежи на господаря Деймън, аз съм негов надзирател и единствено благодарение на уменията на моето куче стигнахме чак дотук.
Спътниците му се съгласиха — някои с одобрително ръмжене, други с безразличие.
— По силата на това аз ще вляза пръв, каквато и опасност да ни очаква. Сейбър! СЕГА!
Те нахлуха в стаята, почти изкъртвайки вратата от пантите.
Елена неволно изкрещя. Блудуед направи това, което Деймън не бе сторил — ноктите й издраха гърба на Елена, покривайки го с кървави бразди.
Но дори след като Елена откри стъклената врата, водеща навън, тя продължаваше да усеща сплотените усилия на другите умове, които й помахаха да се задържи, да се повдигне и да поемат част от болката й.
