Думите: „Не може ли първо да поговорим?“ напираха на устните на Елена. Нямаше намерение да става героиня. Определено не искаше да си мери силите с Блудуед, докато търси ключа, който трябваше да е някъде тук.
Елена се опитваше да измисли някакво обяснение, докато трескаво претърсваше гнездото, когато Блудуед разпери криле, които изпълниха стаята, и се спусна към нея.
И тогава като блеснала светкавица нещо разцепи пространството помежду им, издавайки дрезгав вик.
Беше Талон. Сейдж сигурно бе дал своите заповеди на сокола, когато бе пуснал птицата.
Кукумявката сякаш се смали малко — за да напада по-добре, реши Елена.
— Моля те, позволи ми да ти обясня. Още не съм го намерила, но в твоето гнездо има нещо, което не ти принадлежи. То е мое — и на Стефан. А китсунетата са го скрили тук в нощта, когато си ги заварила да бягат. Спомняш ли си?
Блудуед остана мълчалива за миг. Когато го стори, пролича, че възприема еднозначно ситуацията.
— Ти дръзна да пристъпиш в личните ми покои. Ти ще умреш — заключи и когато този път връхлетя върху Елена, момичето чу зловещото щракане на клюна й.
Нещо малко и ярко се спусна право към очите на Блудуед. Това отвлече вниманието на огромната кукумявка, която се извърна, за да се разправи с новия натрапник.
Елена се отказа от опитите да се справи сама. Понякога просто се нуждаеш от помощ.
— Талон! — извика тя, макар да не беше сигурна доколко птицата разбира човешката реч. — Опитай се да отвлечеш вниманието й — поне още минута!
И докато двете птици се спускаха, въртяха и надаваха крясъци около нея, Елена продължаваше отчаяно да търси в гнездото, като от време на време се навеждаше, за да се предпази. Но големият черен клюн винаги оставаше прекалено близо. Веднъж клъвна ръката й, но адреналинът на Елена бе достигнал такива висоти, че тя почти не почувства болка. Продължи да търси, без да спира.
Накрая осъзна какво трябваше да направи още в самото начало. Грабна едно кълбо от прозрачната му поставка.
— Талон! — извика тя. — Тук!
Соколът се спусна към нея и се чу звук от пукнато, но пръстите на Елена бяха невредими, а
Сега вече Блудуед нададе истински писък на гняв. Гигантската кукумявка се стрелна след сокола, но все едно човек се опитваше да улови муха — интелигентна муха.
— Върни ми веднага кълбото! То е безценно! Безценно!
— Ще си го получиш веднага щом намеря това, което търся — заяви Елена, полудяла от ужас и възбудена до крайност от бушуващите хормони. Изкачи се в гнездото и зашари по мраморното му дъно с пръсти.
Соколът два пъти я спаси, като пускаше кълба с трясък на пода всеки път щом Блудуед се насочеше към Елена. И всеки път шумът от поредното разбито кълбо караше кукумявката да забравя за Елена и да подгонва сокола. Тогава Талон просто грабваше друго кълбо и със светкавична скорост се стрелваше пред лицето на кукумявката.
Елена започваше да изпитва кошмарното усещане, че всичко, в което е била уверена само преди час, е било съвсем погрешно.
Беше облегната на единия от стълбовете, крепящи балдахина, и се взираше в библиотеката и девицата, която я обитаваше, а думите бавно изплуваха в главата й.
В мига, в който осъзна това, пръстите й докоснаха метал.
— Талон! Хайде… след мен! — извика Елена и побягна от стаята колкото можеше по-бързо. Това беше стратегически ход. Дали кукумявката няма да се смали дотолкова, че да прелети през вратата, или ще разруши светилището си, за да победи Елена?
Беше добър стратегически ход, но не й помогна много. Кукумявката се смали, за да профучи през вратата, а после отново възстанови гигантските си размери, за да нападне Елена, докато тичаше надолу по стъпалата.
Да, тичаше. С цялата си Сила, насочена към очите й, Елена подскачаше надолу по стъпалата, както Деймън преди това. Нямаше време да се страхува, нито да мисли. Успя само да превърти в пръстите си дребния, твърд предмет с форма на полумесец.
Шиничи и Мисао наистина го бяха скрили в гнездото й.
Сигурно в лехата, до която бе спрял и залаял Сейбър, е имало стълба или нещо от стъкло, което Деймън не е могъл да види. Не — Деймън би трябвало да я види, така че те навярно са донесли собствена стълба.
Затова следата им прекъсваше там. Те се бяха изкачили направо в библиотеката. И са изпотъпкали лехата, ето защо новите цветя не изглеждаха много добре.
Скок… подскок… скок… аз съм огнен дух. Не мога да пропусна стъпало. Аз съм стихиен огън. Скок… Скок… скок.
И тогава Елена се озова на нивото на земята, опитвайки се да не се удари в нея, но беше като заложник на собственото си тяло, което вече скачаше. Падна достатъчно тежко, за да натърти едната си страна, но продължи да стиска здраво в ръка скъпоценния полумесец.
