Сфера полностью

Бенджамин Стоун бе известен биохимик от Бостънския университет. Цветиста, завладяваща личност, Стоун притежаваше репутацията на добър учен, но всъщност използваше аспирантите за лабораторни асистенти и представяше разработките им за свои. Едва ли можеше да се твърди, че с това Стоун е уникален в университетското общество, но за разлика от колегите си беше далеч по-безскрупулен.

— Бет известно време дори живя с него.

— А-ха.

— Това беше в началото на седемдесетте. По онова време тя работеше върху серия от експерименти, свързани с биоенергетиката на цилиарните тела. Скараха се и Стоун я заряза. Бет напусна лабораторията, а той публикува пет статии — по нейните разработки — но без да спомене името й.

— Много мило — рече Хари. — И сега тя вдига тежести?

— Чувства се онеправдана и аз мога да я разбера.

— Мда — кимна Хари. — Но както казват, който си ляга с кучета, ще става с бълхи, нали така?

— Майчице — възкликна Бет, която бе влязла в този момент. — Това е съвсем като лафа на Тед, че изнасилените момичета сами са си го търсили. Това ли искаш да кажеш?

— Не — поклати глава Хари и продължи да вдига плочи от пода. — Но понякога не е зле да разберем, какво е търсило едно момиче в три през нощта на улицата и то в квартал с лоша репутация.

— Бях влюбена в него.

— Но кварталът си остава с лоша репутация.

— Аз бях само на двадесет и две.

— А на колко трябваше да бъдеш?

— Майната ти, Хари.

Хари отново поклати глава.

— Открихте ли кабелите, госпожице доктор?

— Открих проклетите ти кабели. Изчезват в някаква стъклена мрежа.

— Да погледнем — рече Норман и се отправи към вратата. Не веднъж бе виждал бордови записващи устройства — дълги метални кутии, напомнящи донякъде сейфове, изрисувани в червено и оранжево. Ако това е…

Той замръзна.

Гледаше към прозрачен стъклен куб, всяка от стените на който бе по един фут дълга. Вътре в куба се виждаше мрежоподобен лабиринт от фини блестящи нишки. Между нишките блестяха яркосини светлини. Отгоре на куба бяха монтирани две клапи за свръхналягане и три бутала. От лявата страна, по външната повърхност имаше множество сребърни ленти и правоъгълници. През целия си живот не беше виждал нещо подобно.

— Интересно — Хари присви очи. — Предполагам, някакъв вид оптична електронна памет. Непозната за нас — той докосна сребърните ленти на външната страна. — Не е боя, по-скоро пластичен материал. За машинно разчитане.

— От кого? Едва ли от нас.

— Не. От роботизирано устройство.

— А клапите?

— Кубът е изпълнен с някакъв вид газ, под налягане. Може би съдържа биологични компоненти, за да съхрани своята компактност. Предполагам, че тази голяма стъкленица е запаметяващо устройство.

— Бордови дневник?

— Или неговият еквивалент.

— И как да проникнем в него?

— Гледайте сега — рече Бет и се върна при пулта за управление. Тя плъзна ръка по повърхността му, активирайки различни прибори. — Да не кажете на Барнс — подхвърли през рамо.

— Откъде знаеш какво да натиснеш?

— Не мисля че това има голямо значение — заяви тя. — Предполагам, че пултът може да почувства местонахождението ти.

— Искаш да кажеш, че може да проследява пилота?

— Нещо подобно.

Точно пред тях на пулта блесна малък осветен в жълто екран.

РА4 — ЛХООК ДКОМ1 косм.кор. на САЩ „Стар Вояджър“

И после нищо.

— Ей сега ще дойдат лошите новини — подхвърли Хари.

— Какви лоши новини? — попита Норман. Интересно, учуди се той, защо Хари остана да търси бордовия дневник, вместо да изследва кораба с Тед и Барнс? Какво толкова го интересува миналото на кораба?

— Може и да не са лоши — рече Хари.

— Защо смяташ така?

— Защото, — обясни Хари, — ако помислиш логично, ще се досетиш че на този кораб му липсва нещо жизнено важно… — в този миг екранът се изпълни с колони:

— Какво ще желаете? — попита Бет, опряла ръка на пулта.

— Запис на полета — рече Хари. Беше прехапал устни.