Конкуренцията в „Колаба“ за доларите на туристите беше незлобива, но недвусмислена и в нея се влагаше творчество. Йеменските улични търговци размахваха кинжали и ръчно бродирани откъси от Корана. Високи, красиви сомалийци предлагаха гривни, изработени от смачкани сребърни монети. Художници от Ориса излагаха изображения на Тадж Махал, изрисувани върху сушени и изгладени листа от папая. Нигерийци продаваха резбовани абаносови бастуни с остриета, скрити в спираловидните им дръжки. Ирански бежанци претегляха унции шлифован тюркоаз на пиринчени везни, окачени по клоните на дърветата. Продавачи на тимпани от Утар Прадеш, понесли по шест-седем тимпана, подхващаха кратки импровизирани концерти при най-малкия признак на интерес от страна на някой турист. Изгнаници от Афганистан предлагаха тежки, ефектни сребърни пръстени с гравирани писмена на пущу, инкрустирани с аметисти колкото гълъбово яйце.
Из тази бъркотия от търговци се провираха онези, които си изкарваха прехраната с обслужване на дюкянджиите и уличните търговци — продавачи на храмови благовония, над чиито подноси се носеха копринени струи дим, чистачи на печки, мъже, които разпухваха дюшеци и чистеха уши, масажираха крака, ловяха плъхове, разнасяха храна и чай, предлагаха газови бутилки, цветари, перачи, водоносци и всякакви други. Между тях, между търговците и туристите лъкатушеха танцьори, певци, акробати, музиканти, гадатели, храмови прислужници, огнегълтачи, маймунари, змиеукротители, мечкари, просяци, самобичуващи се мъже и мнозина други, които се изхранваха по оживените улици, а нощем се прибираха по бордеите.
Всеки от тях рано или късно нарушаваше по някакъв начин закона в търсене на бърза печалба. Но най-пъргавите разузнавачи с най-острия поглед от всички улични хора бяхме тези, които нарушавахме закона професионално — черноборсаджиите. Улицата ме прие в тази сложна мрежа от далавери и мошеници по няколко причини. Първо, аз работех само с туристи — твърде предпазливи или прекалени параноици, че да се обърнат към индийци. Ако аз не ги поемех, никой нямаше да ги поеме. Второ, без значение какво искаха те, аз винаги ги водех точно при нужния индийски бизнесмен, никога не сключвах сделките сам. И трето, не бях алчен — моята комисиона винаги съответстваше на стандарта, определен от приличните, самоуважаващи се мошеници из целия град. Освен това, когато комисионата беше достатъчно голяма, се стараех да влагам обратно пари в кварталните ресторанти, хотели и просяшки купички.
Имаше и нещо друго, нещо далеч по-неосезаемо, но може би още по-важно от комисионите и тънкостите във войната за територия. Това, че един бял чужденец — мъж, който повечето от себе си смятаха за европеец — се е настанил толкова умело и удобно в калта, почти на дъното на техния свят, предизвикваше дълбоко задоволство у индийците на улицата. Присъствието ми, предизвикващо любопитна смесица от гордост и срам, узаконяваше техните престъпления. Онова, което вършеха ден след ден, нямаше как да е толкова ужасно, щом и един гора вършеше същото редом с тях. Моето падение ги издигаше, защото те, в края на краищата, не бяха по-лоши от Линбаба, образования чужденец, който живееше от престъпления и бачкаше на улицата също като тях.
Нито пък бях единственият чужденец, който се препитаваше от Черния пазар. Имаше европейски и американски наркопласьори, сводници, фалшификатори, измамници, търговци на скъпоценни камъни и контрабандисти. Сред тях имаше двама с името Джордж: единият канадец, а другият — англичанин. Бяха неразделни приятели, които от години живееха на улицата. Като че никой не знаеше фамилните им имена. За да ги различават, ги наричаха според зодиите им — Джордж Скорпиона и Джордж Близнака. Зодиакалните Джорджовци бяха наркомани, които бяха продали паспортите и последните си ценности, а после се заловили с хероиновите пътешественици — с туристите, дошли в Индия да се друсат здравата с хероин една-две седмици и да се върнат на сигурно място в страните си. Броят на тези туристи беше изненадващо голям и Зодиакалните Джорджовци живуркаха от далаверите с тях.
Ченгетата следяха и мен, и Джорджовците, и останалите чужденци, които бачкахме на улицата, и бяха съвсем наясно какви ги вършим. Но бяха преценили доста точно, че не вредим кой знае колко и ставаме за бизнес на черния пазар, който им носеше рушвети и други облаги. Те прибираха своя дял от наркопласьорите и чейнджаджиите и не ни закачаха. Не закачаха и мен.
На този първи ден след холерната епидемия изкарах към двеста щатски долара за три часа. Не бяха много, но реших, че ми стигат. Дъждът, изсипал се сутринта, бе намалял до задушна, приспивна киша, която понякога продължава с дни. Седях и пиех прясно изцеден сок от захарна тръстика под раирана тента близо до хотел „Президент“, недалече от бордея, когато Викрам се мушна под нея, за да се скрие от дъжда.
— Здравей, Лин! Пич, как я караш? Ебати шибания дъжд,
