Шантарам полностью

Ръкувахме се и аз му поръчах сок от захарна тръстика. Той бутна назад черната си широкопола шапка и тя увисна на гърба му. Черната му риза беше избродирана с бели фигури покрай бието с копчетата. Белите фигури размахваха ласа над главите си. Коланът му беше направен от американски сребърни долари, свързани един с друг, и се закопчаваше с кръгла изпъкнала катарама. Черните фламенко панталони бяха избродирани с фини бели орнаменти отстрани на крачолите, завършващи с по три малки сребърни копчета. Ботушите му със скосени токове бяха украсени с кръстосани кожени ремъци, закопчани отстрани с тока.

— Времето не става за езда, а?

— Стига, бе! — изфуча той. — Чул си за Лети и коня? Божичко! Та това беше преди седмици, заеби. Ебати, откога не съм те виждал.

— Как върви с Лети?

— Кофти — въздъхна той, но усмивката му беше все така щастлива. — Но мисля, че тя ще дойде, йаар. Тя е много специална мацка. Трябва цялата й омраза да изтече, за да може да се впусне в любовта. Но аз ще я спечеля, ако ще цял свят да разправя, че съм луд.

— Аз не те мисля за луд, защото я сваляш.

— Така ли?

— Не. Тя е прелестно момиче. Страхотно момиче. Ти си свестен. И вие си приличате повече, отколкото си мислят хората. И двамата имате чувство за хумор и обичате да се смеете. Тя не може да понася лицемери, ти също. А и смятам, че се интересувате от живота по сходен начин. Според мен сте хубава двойка или поне ще бъдете. И мисля, че в края на краищата ще я спечелиш, Викрам. Виждал съм я как те гледа, дори и когато те прави на нищо. Тя толкова те харесва, че е длъжна да те кастри. Такава си е тя. Продължавай да упорстваш и накрая ще я спечелиш.

— Лин… Слушай, човече. Това е то! Ебати! Кефиш ме. Искам да кажа, страшно е, йаар. Оттук нататък съм ти приятел. Аз съм ти шибан кръвен брат, човече. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се. Дадено?

— Разбира се — усмихнах се аз. — Дадено.

Той се умълча, загледан в дъжда. Къдравата му черна коса отзад вече стигаше до яката, а отпред и отстрани беше подрязана. Мустаците му бяха придирчиво подрязани в тънка ивица, малко по-дебела от линията, която би оставил черен флумастер. Профилът му беше внушителен — полегатото чело преминаваше в ястребов нос, издаден над плътни, строги устни и категорично издадена челюст. Когато се обърна към мен обаче, над всичко властваха очите, а те бяха млади, любопитни и блеснали от веселие.

— Знаеш ли, Лин, аз наистина я обичам — каза той тихо. Погледът му се плъзна надолу към тротоара, а после бързо се устреми нагоре. — Наистина обичам това английско маце.

— Знаеш ли, Викрам, наистина я обичам — изимитирах аз тона му и сериозната му физиономия. — Наистина я обичам тази каубойска риза.

— Какво, тази вехтория ли? — подсмя се той. — Ебати, пич, вземай я!

Той скочи от столчето и започна да се разкопчава.

— Не! Не! Само се шегувах!

— Какво, значи не харесваш ризата ми?

— Не съм казал такова нещо.

— Ама какво й е на шибаната ми риза?

— Нищо й няма на шибаната ти риза. Просто не я искам.

— Късно е, пич! — ревна той, смъкна ризата си и ме замери с нея. — Късно е!

Под ризата беше облечен с черен потник, а черната шапка все така висеше на гърба му. На тезгяха на бармана, който приготвяше сока от захарна тръстика, имаше портативна уредба, която засвири нова песен от хитов индийски филм.

— Хей, обичам я тая песен, йаар — провикна се Викрам. — Усили го, баба! Аре, пълно каро!

Барманът послушно наду звука на макс, а Викрам започна да танцува, като подпяваше. С изненадваща елегантност и грация той се измъкна изпод наблъсканата с хора тента и затанцува под ръмящия дъжд. Само след минута вихрен танц той бе подмамил и другите младежи от тротоара и вече шестима, седмина, и накрая осем танцьори се смееха в дъжда, а всички ние ръкопляскахме, подвиквахме и крещяхме.

Викрам отново запристъпя към мен, сграбчи ме за китката с две ръце и ме задърпа да танцувам. Дърпах се и се опитах да го отблъсна, но доста ръце от улицата му помагаха и успяха да ме избутат сред танцьорите. Предадох се на Индия, както правех всеки ден тогава и както все още се предавам във всеки ден от моя живот, без значение къде по света се намирам. Затанцувах, следвайки стъпките на Викрам, а улицата ни аплодира.

След малко песента свърши и когато се обърнахме, видяхме под тентата Лети, която ни гледаше и нескрито се забавляваше. Викрам се втурна да я поздрави, отидох и аз при тях, отръсквайки се от дъжда.

— Не ми го казвай! Не искам да знам! — тя се усмихна и вдигна длан, за да накара Викрам да мълчи. — Какво правиш насаме у вас под душа, си е твоя работа. Здравей, Лин. Как си, сладур?

— Много добре, Лети. Достатъчно мокър ли съм за теб?