Шантарам полностью

— Не. С нея почти никой не разговаря и не я вижда, освен Раджан и брат му. Карла се е срещала лично с нея. Тя я мрази. Мрази я повече от… Никога не съм виждала подобно нещо в живота си. Карла я мрази толкова много, че чак е луднала от това, ако ме разбираш. Тя мисли за мадам Жу почти непрекъснато и ще я спипа рано или късно.

— Онази история с Ахмед и Кристин — измърморих. — Тя мисли, че мадам Жу ги е убила, и обвинява себе си за случилото се. Не може да се примири.

— Точно така! — възкликна тя учудено, набърчи чело и се усмихна озадачено. — Тя ли ти разказа?

— Да.

— Това е… — тя се засмя. — Това е изумително! Карла с никого не говори за тези неща. Ама с никого. Но сигурно не е чак пък толкова изумително. Ти наистина й влезе под кожата. Нали се сещаш, тогава, когато в бордея имаше холера и така нататък? Тя после говореше за това седмици наред. Говореше, все едно то беше някакво свещено откровение, някаква трансцендентална висота. И много говореше за теб. Никога не съм я виждала толкова… вдъхновена, предполагам.

— Когато Карла ме нави да те спася от Двореца — заговорих аз, без да я поглеждам, — заради теб ли беше или беше, само начин да спечели точки срещу мадам Жу?

— Питаш дали ние с тебе сме били просто пионки в играта на Карла? Това ли ме питаш?

— Нещо такова.

— Мисля, че ми се налага да кажа… да, бяхме. — Тя свали дългия шал от врата си и го прекара през отворената си длан като го гледаше втренчено. — О, знаеш ли, Карла си ме харесва, сигурна съм. Поверявала ми е неща, които никой не знае, дори и ти. И аз я харесвам. Тя е живяла в Щатите, нали знаеш. Израснала е там и не й беше безразлично. Мисля, че съм единствената американка, която някога е работила в Двореца. Но в дъното на всичко, най-отдолу, беше тази война с мадам Жу. Мисля, че бяхме употребени — и ти, и аз. Но това няма значение, знаеш ли? Тя ме измъкна оттам — ти ме измъкна оттам заедно с нея, и страшно се радвам! Каквито и да са били основанията й, не изпитвам лоши чувства към нея и мисля, че и ти не бива да изпитваш.

— Не изпитвам — въздъхнах.

— Но?

— Но… нищо. Между Карла и мен не се получи, но…

— Още ли я обичаш?

Обърнах се и я погледнах, но когато сините й очи срещнаха моите, смених темата.

— Чувала ли си нещо за мадам Жу?

— Нищичко.

— Разпитвала ли е за теб? Съвсем ли не е?

— Нищо, слава Богу. Странно — не мразя мадам Жу. Не изпитвам никакви чувства към нея, съвсем никакви, освен дето не искам никога повече да се доближа до нея. Но мразя прислужника й Раджан. Ако работиш в Двореца, точно с него общуваш и пред него отговаряш. Брат му се грижи за кухнята, но за момичетата се грижи Раджан. И тоя Раджан е злокобно копеле. Промъква се като призрак, все едно има очи на тила си. По-страшно нещо от него няма в целия свят, да ти кажа. Мадам Жу никога не съм я виждала. Тя разговаря с теб през метална решетка. Има поне по една във всяка стая, за да може да наблюдава какво става и да разговаря с момичетата или с клиентите. Шибано злокобно място, Лин. Предпочитам да умра пред това да се върна там.

Пак се умълчахме. Водата обливаше скалите и камъчетата под стената. Чайките се рееха по вятъра и дебнеха нещо да се запромушва или шмугне сред камъните.

— Колко пари ти остави той?

— Не знам точно — отвърна тя. — Не съм ги броила. Много са. Седемдесет-осемдесет бона — много повече от онези, заради които Маурицио накълца Модена и го убиха. Безумие, нали?

— Трябва да ги вземеш и да се чупиш оттук.

— Странно, мислех си, че току-що подписахме двегодишен договор с Мехта и продуцентската му компания. Договорът „Животът продължава“, сещаш ли се?

— Майната му на договора.

— Я стига, Лин.

— Майната му на договора. Трябва да се измъкнеш. Представа си нямаме какво става. Не знаем защо загина Абдула. Не знаем какво е сторил и какво не е. Ако той не е бил Сапна, работата е зле. Ако е бил Сапна, е още по-зле. Най-добре вземай парите и просто… се махай.

— И къде да отида?

— Навсякъде.

— Ти заминаваш ли?

— Не, имам недовършена работа тук. А и… аз, в известен смисъл, съм свършен. Но ти трябва да се махнеш.

— Не схващаш, нали? — попита тя. — Не е заради парите. Ако се върна сега, ще си имам доста под ръка. Трябва ми нещо повече от парите. Тук се опитвам да изградя нещо с този бизнес. Тук мога да го постигна. Тук аз съм нещо. Аз съм някой. Хората ме гледат, когато вървя по улицата, защото съм различна.

— Ти ще си нещо, където и да си — усмихнах й се аз.

— Не ми се присмивай, Лин.

— Не ти се присмивам, Лиса. Ти си красавица и имаш голямо сърце — затова те гледат хората.

— Може да се получи — настоя тя. — С цялото си същество го чувствам. Лин, аз нямам образование и не съм умна като тебе. За нищо не съм учила. Но от това… може да стане нещо голямо. Бих могла, не знам… Бих могла да започна да продуцирам филми, може би — някой ден. Бих могла… да изградя нещо добро.

— Ти си добра. Ще се справиш добре, където и да отидеш.