Шантарам полностью

— Не. Това е моят шанс. Няма да се върна и никъде няма да ходя, докато не успея. Ако не го направя, ако не се опитам, то всичко ще е напразно. Маурицио… и всичко останало, което се случи, ще е напразно. Ако си тръгна оттук, искам да го направя с поглед, устремен напред, и пълен джоб с пари, които съм спечелила сама.

Загледах се във вятъра; усещах как денят и всеки негов полъх над залива става ту топъл, ту хладен, и пак топъл. Малка флотилия от рибарски канута ни подмина на връщане към пясъчното убежище на рибарите близо до бордея. Внезапно си спомних дъждовния ден, когато плавахме с кану през наводнения двор на хотел „Тадж Махал“ и навлязохме под кънтящия тътнещ купол на Портата-паметник. Спомних си любовната песен на Винод и дъжда онази нощ, когато Карла дойде в прегръдките ми.

И загледан в неспирните вечни вълни, аз си спомних всичко загубено след тази бурна нощ: затвора, мъченията, Карла я нямаше, Ула я нямаше, Кадербай и Съвета му ги нямаше, Ананд го нямаше, Маурицио беше мъртъв, Модена сигурно беше мъртъв, Рашид беше мъртъв, Абдула беше мъртъв и Прабакер… това бе невъзможно… Прабакер също беше мъртъв. И аз бях един от тях — аз ходех, говорех и се взирах в бурните вълни, но в душата си бях мъртъв като всички тях:

— Ами ти? — попита Лиса. Усещах погледа й по себе си, долавях чувствата в гласа й: състрадание, нежност, може би дори любов. — Ако остана, а аз определено ще остана, ти какво смяташ да правиш?

Гледах я и разчитах руните в небесносините й очи. После станах от вълнолома, прегърнах я и я целунах. Целувката беше дълга. Цял живот изживяхме заедно в тази целувка — живяхме, обичахме и остаряхме заедно, и умряхме. После устните ни се отделиха и животът, който можехме да изживеем, се оттегли, сви се до искрица светлина, която всеки от нас винаги щеше да различава в очите на другия.

Можех да я обикна. Може би дори вече я обичах мъничко. Но понякога най-лошото, което можеш да сториш на една жена, е да я обикнеш. А аз все още обичах Карла. Обичах Карла.

— Какво ще правя аз ли? — повторих въпроса й. Хванах я за раменете и я задържах на една ръка разстояние. Усмихнах се. — Ще се друсам.

Потеглих и не се обърнах назад. Платих наема за апартамента за три месеца и дадох, значителен бакшиш на пазача на паркинга и портиера в сградата. Оставих в джоба си един хубав подправен паспорт, пъхнах резервните си паспорти и пачка пари в един сак и ги поверих заедно с мотора ми „Енфийлд Булет“ на Дидие. После хванах едно такси до салона за пушене на опиум на Гупта-джи, близо до Улицата на десетте хиляди курви, улица Шокладжи. Изкачих се по разнебитените дървени стъпала до третия етаж и влязох в клетката, която наркоманите бяха построили за себе си, редейки лъскавите остри метални пръти един по един.

Гупта-джи предлагаше на пушачите на опиум голяма стая с двайсет дюшека за спане и дървени възглавници. За онези със специални нужди пазеше други стаи зад открития салон. През една съвсем малка вратичка влязох в дискретния коридор, водещ към тези задни стаички. Толкова беше нисък, че се налагаше да се навеждам, едва ли не да пълзя. В стаята, която си избрах, имаше койка с дюшек от капок, протъркан килим, малко шкафче с врати от плетена ракита, лампа с копринен абажур и голяма глинена кана с вода. Трите стени бяха направени от рогозки, опънати на дървени рамки. Четвъртата, срещу горния край на леглото, гледаше към оживена улица, на която въртяха търговия местни и арабски търговци, но прозорците й бяха защорени и само няколко ярки звезди от слънчева светлина проблясваха в пролуките. Таван нямаше. Вместо това горе се виждаха дебели греди, които се пресичаха, събираха и крепяха глинения покрив. Много добре опознах този изглед.

Гупта-джи прие парите и нарежданията ми и ме остави сам. В стаята, толкова близо до покрива, беше много горещо. Свалих си ризата и угасих лампата. Малката тъмна стая приличаше на килия, на затворническа килия нощем. Седнах на леглото и сълзите бликнаха почти начаса. И преди бях плакал в Бомбай. Плаках след срещата с прокажените на Ранджит и когато непознатият беше умил измъченото ми тяло в затвора „Артър Роуд“, и заедно с бащата на Прабакер в болницата. Но винаги потисках тези мъки и страдания, успявах някак си да преглътна най-тежкото, напиращото. Тогава, сам в тази малка опиумна килия, с моята съсипана обич към умрелите ми приятели, Абдула и Прабакер, аз отприщих всичко.

Сълзите, когато напират у някои мъже, са по-лоши от боя. Плачът ранява по-дълбоко такива мъже от ритниците и палките. Сълзите бликат от сърцето, но някои от нас толкова често и толкова дълго се отричат от него, че когато то заговори, ние чуваме в скръбта си не една, а сто тъги. Знаем, че плачът е полезен и естествен. Знаем, че плачът не е слабост, а е сила. И все пак риданията изтръгват един по един заплетените ни корени от земята и когато заплачем, рухваме като повалени дървета: