Шантарам полностью

Поканата на Раджубай за сватбата на дъщеря му беше важна — това означаваше, че ме приемат като свой. Месеци наред работех със Салман, Санджай, Фарид, Раджубай и останалите от Съвета. Работата ми в паспортния отдел носеше почти толкова пари, колкото цялата търговия с валута. Моите собствени улични свръзки влагаха големи суми в злато, стоки и обмен на валута. Тренирах през ден в боксовата зала заедно със Салман Мустаан и Абдула Тахери. Използвах приятелството си с Хасаан Обикуа и създадох нов съюз с неговите хора в черното гето. Това беше полезна връзка, която ни осигури нови хора, пари и пазари. По молба на Назир се бях включил в делегацията, сключила договор за оръжия с афганските изгнаници в града — сделка, която осигуряваше постоянен приток на оръжия за Съвета на Салман от полуавтономните племенни области по границата между Афганистан и Пакистан. Имах дружбата им, имах уважението им, имах повече пари, отколкото можех да похарча, но чак когато Раджубай ме покани на сватбата на дъщеря му разбрах, че наистина са ме приели. Той беше един от старейшините в Съвета на Салман и неговата покана беше потвърждението, че съм приет във вътрешния доверен, задушевен кръг. Можеш да работиш с мафията, да вършиш работа, която печели високо признание, но ти не си един от тях, докато не те поканят у дома да целунеш дечицата.

Пресякох невидимата граница на квартал „Форт“ и тръгнах към фонтан „Флора“. Едно скитащо такси забави ход покрай мен и шофьорът ме подкани с агресивни жестове да се кача. Отпратих го. Той не предполагаше, че говоря хинди, подкара до мен със скоростта на охлюв и се наведе през прозореца да ми поговори.

— Хей, копеленце бяло, не виждаш ли, че таксито е празно? К’ви ги вършиш, мааш в жегата следобед като нечий загубен бял пръч?

— Кай пайджей тум? — попитах грубо на марати. К’во искаш, бе?

— Кай паджей? — повтори той, шашардисан, че говоря на марати.

— Какъв ти е проблемът? — попитах аз на грубия диалект на марати от бомбайските сокаци. — Марати не разбираш ли? Това е нашият Бомбай и Бомбай е наш. Ако не говориш марати, чий го дириш в Бомбай? Да нямаш мозък на пръч в копелдашкия череп?

— Арей! — ухили се той и мина на английски. — Баба, ти говориш на марати?

— Гора чиерра, кала маан — отговорих, като описах кръг около главата и около сърцето си. Бяло лице, черно сърце. После минах на хинди, като използвах най-учтивата форма на обръщение, за да го предразположа. — Външно съм бял, братко, но отвътре съм пълен индустанец. Разхождам се да минава времето. Защо не потърсиш истински туристи и не оставиш на мира клетите индийски смотаняци като мен, на!

Той се засмя на глас, подаде ми ръка през предното стъкло, стисна учтиво моята и даде газ.

Продължих да вървя, като заобиколих гъмжащите от хора тротоари и поех по платното покрай преминаващите коли. Вдишвах града дълбоко и най-после мирисът му прогони вонята на кантората от ноздрите ми. Вървях към „Колаба“, към „При Леополд“, където имах среща с Дидие. Исках да се разходя, защото се радвах, че се намирам отново в най-любимата си част на града. Работата за мафията на Салман ме отнасяше във всички далечни предградия на големия град и имах много любими места — от „Махалаксми“ до „Малад“, от „Котън Грийн“ до „Тана“, от „Санта Крус“ и „Андхери“ до Езерната област по пътя за Филмовия град. Но истинското седалище на властта на Съвета беше дългият полуостров, който започваше от острия завой на Крайбрежния булевард и следваше ятагановата извивка на брега чак до Световния търговски център. И там, сред тези богати улици, винаги само на няколко автобусни спирки от морето, аз бях отдал сърцето си на града и се бях научил да го обичам.

На улицата беше горещо, толкова горещо, че изпепеляваше всички мисли от разтревожените души, освен най-съкровените. Като всеки втори бомбаец, всеки втори мумбайкер, се бях разхождал хиляда пъти от фонтан „Флора“ до „Козуей“ и също като тях знаех къде по пътя да открия хладен ветрец и освежителна сянка. Косата, лицето и ризата ми подгизваха след няколко секунди на Слънце — кръщението при всяка дневна разходка — а после се охлаждаха и изсъхваха пак само за минута под ветровитите сенки.