От ужасното подчертаване на последната дума и придружаващата я крива усмивчица ме побиха тръпки по ръцете. Тревогата се прокрадна в дрезгавия ми глас, когато повторих думата.
— Костюм?
— Да, с дълга опашка, остри уши и верига от черепчета на врата. Преструвам се на демон, на зъл дух. А Рамеш пък се прави на светия, садху, изглежда като светия и ме прогонва от къщата. Аз се връщам и се преструвам, че се опитвам да открадна бебето. И когато отида при бебето, жените пищят. Рамеш пак ме гони с бой. Пак се връщам и той пак ме бие, и най-накрая така ме пребива, че аз се правя, че умирам, и побягвам. Хората ни плащат добре за представлението.
— Никога досега не съм чувал за такова нещо.
— Не, идеята си беше наша, моя и на Рамеш. Но след като първото богато семейство ни плати, всички останали искаха да са сигурни, че злият дух няма да се навърта около новороденото им синче. И ни плащат добри пари, всичките. Имам апартамент. Не собствен, разбира се, но съм платил в аванс наема за повече от година. Малък е, но е уютен. Хубаво ще си живеем там с Ула. От големия прозорец се виждат морските вълни. Моята Ула обича морето. Винаги е искала къща край морето…
Гледах го, омагьосан колкото от думите му, толкова и от смисъла им. Модена беше един от най-сдържаните мъже, които познавах. Когато и двамата ходехме редовно в „При Леополд“, понякога се случваше седмици наред, дори и цял месец, да не обели и дума в мое присъствие. Но новият Модена, белязаният оживял, беше приказлив. Вярно, че бях принуден да го погна и да го вкарам в сляпа улица, за да го накарам да проговори, но щом започна веднъж, той стана стряскащо словоохотлив. И докато го слушах и свиквах с обезобразения му вид и речовитостта му, долових мелодията на испанския му акцент, когато той минаваше плавно между хинди и английски, смесваше без усилия двата езика и сглобяваше от думите им свой собствен хибрид. Унесен от мекия му глас, аз се запитах дали това не е ключът към тайнствената връзка, която ги свързваше двамата, Ула и Модена — дали не бяха разговаряли насаме с часове и дали това нежно благозвучие, тази мелодия на гласа, не ги съединяваха.
А после — толкова внезапно, че ме завари неподготвен — срещата с Модена свърши. Той стана да плати, излезе на улицата и ме изчака на входа.
— Трябва да вървя — каза той, огледа се нервно наляво и надясно и ме погледна в очите с ранените си очи. — Рамеш вече ме чака пред хотел „Президент“. Когато Ула се върне, тя ще е там, ще отседне там. Тя обича този хотел, той й е любимият. Тя обича квартала около залива. А тази сутрин кацна самолет от Германия. Самолет на „Луфтханза“. Тя може да е там.
— Ти проверяваш… след всеки полет?
— Да. Не влизам вътре — измърмори той и вдигна ръка, сякаш да докосне лицето си, но вместо това приглади късата си побеляваща коса. — Рамеш влиза в хотела вместо мен и проверява за името й — Ула Фолкенберг. Пита дали не е пристигнала. Един ден тя ще пристигне. Тя ще пристигне.
Той тръгна, но аз стиснах рамото му и го спрях.
— Слушай, Модена, следващия път не бягай от мен! Ако имаш нужда от нещо, ако мога с нещо да помогна, само ми кажи. Става ли?
— Няма да избягам пак — отвърна той сериозно. — Просто съм свикнал да бягам. И бягах от тебе просто по навик. Не бягах аз, навикът ми бягаше. Не ме е страх от теб. Ти си ми приятел.
Той се обърна, но аз пак го спрях, притеглих го — и прошепнах в ухото му:
— Модена, не казвай на никого, че носиш у себе си толкова много пари. Обещай ми.
— Никой друг не го знае, Лин — увери ме той и ми се усмихна с онази своя гримаса с хлътналите очи. — Само ти. Няма да го кажа на никого. Дори и Рамеш не знае, че нося пари у себе си. Той не знае, че пестя. Не знае дори за апартамента ми. Той си мисли, че харча моя дял от спечелените пари за дрога. А аз не се дрогирам, Лин, и ти го знаеш. Никога не съм се дрогирал. Оставих го да си мисли така. Но ти си друго нещо, Лин, Ти си ми приятел. На тебе мога да ти кажа истината. Имам ти доверие. Как да нямам доверие на човека, убил самия дявол?
— Тоест?
— Говоря за Маурицио, моят кръвен враг.
— Не съм убил Маурицио — казах аз и потънах в червените пещери на очите му.
Съвършената му уста се изви в съучастническа усмивка, която изпъна още повече У-образните белези на мястото на долните му клепачи. Тези зейнали очи бяха толкова стряскащи на осветената от пламъците улица, че трябваше да се овладея, за да не се разтреперя и да не се дръпна, когато той положи длан на гърдите ми.
— Не се тревожи, Лин. Няма да издам тайната ти.
— Не си длъжен да говориш за това.
