По-късно открих, че на всяко домакинство, включително и на моето, се отпускаха по две-три кофи вода дневно за готвене, пиене и хигиенни нужди. Обитателите на коптора се опитваха да угасят пожара с питейната си вода. Всяка излята кофа, а те бяха много, обричаше още едно семейство на жадна нощ в очакване на сутрешната доставка на вода с общинските цистерни.
— Мразя ги тия шибани пожари! — изпсува Джони, като удряше с мокър чувал, за да подчертае думите си. — Хайде бе, майната ти! Да ме убиеш ли искаш? Ела, ела! Ще те
Внезапен полъх запрати към нас оранжеви пламъци. Мъжът до мен се катурна назад с писъци и се вкопчи в изгореното си лице. Касим Али насочи спасителен отряд да му помогне. Грабнах захвърления му чувал и се наредих до Джони, като удрях пламъците с една ръка и прикривах лицето си с другата.
От време на време поглеждахме през рамо, за да получим напътствия от Касим Али Хюсеин. Нямаше надежда да загасим пожара с мокрите парцали. Задачата ни беше да печелим време за разрушителите, които събаряха застрашените колиби. Това бе сърцераздирателно — те спасяваха бордеите, като рушаха собствените си къщи. И за да печелим време за отрядите по събарянето, Касим Али ни пращаше наляво-надясно с отчаяни шахматни ходове — за да изтощаваме огъня и бавно да печелим територия.
Когато един силен полъх на вятъра довя черно-кафяв пушек в нашето пространство, загубихме напълно Касим Али Хюсеин от поглед. Не бях единственият, на когото му мина през ум да започнем да отстъпваме. После през пушека и праха съзряхме да се ветрее зеленият шал, вдигнат високо. Касим Али не помръдваше от мястото си. Мярнах спокойното му лице — преценяваше докъде е стигнала борбата и пресмяташе следващия ход. Зеленият шал плющеше над главата му като знаме. Вятърът отново смени посоката си и ние отново се хвърлихме да гасим с нови сили и нова смелост. Сърцето на човека със зеления шал бе вътре в мен и във всички нас.
Най-накрая, след последния наскок към изпепелените земи и овъглените останки от къщи, за да търсим оцелели и броим загиналите, се събрахме натъжени да чуем равносметката. Разбра се, че са загинали дванайсет души — шестима старци, две жени и четири деца. Повече от сто души бяха пострадали — ранени и обгорели. Мнозина бяха тежко ранени. Изпепелени бяха около шестстотин къщи — една десета от коптора.
Джони Пурата ми превеждаше цифрите. Слушах го, навел глава към него, но наблюдавах лицето на Касим Али, докато той четеше набързо съставения списък на загиналите и ранените. Обърнах се да погледна Джони и видях, че плаче. Прабакер се промъкна през тълпата и дойде при нас точно когато Джони ми съобщи, че Раджу е сред загиналите в пожара. Раджу с тъжното, честно, дружелюбно лице; човекът, който ме бе поканил да живея в бордея. Мъртъв.
— Пак късмет извадихме! — заключи Прабакер жизнерадостно, след като Касим Али съобщи за жертвите. Кръглото му лице бе така почерняло от сажди, че очите и зъбите му изглеждаха неестествено бели. — Минала година, по време на последния голям пожар, изгоря цяла третата от жопадпати! По една къща на всеки три! Повече от две хиляди къщи отидоха!
Крясъци откъм края на натъжената тълпа привлякоха вниманието ни, обърнахме се и видяхме, че един от отрядите по издирване си пробиваше път към Касим Али. Жена от отряда носеше бебе, спасено сред тлеещите развалини. Прабакер ми преведе развълнуваните викове и разговори. Три съседни колиби бяха рухнали в пламъците и затрупали едно семейство. Поради поредната необяснима прищявка на огъня родителите на детето бяха загинали от задушаване, ала бебето, момиченце, бе оцеляло. Лицето и тялото му бяха недокоснати, но краката му бяха много изгорели. Нещо беше паднало върху бедрата му и сега те бяха черни и изранени. Детето виеше от болка и ужас.
— Кажи им да дойдат с нас! — изкрещях на Прабакер. — Заведи ме обратно в колибата ми и им кажи да дойдат с нас. Имам лекарство и бинтове!
Прабакер много пъти беше виждал голямата внушителна аптечка. Знаеше, че вътре има бинтове, мехлеми и кремове, разтвори за дезинфекция, тампони, сонди и най-различни хирургически инструменти. Той веднага схвана за какво му говоря и извика нещо на Касим Али и останалите. Чух да повтарят няколко пъти думите
Отворих аптечката пред колибата си и намазах дебело краката на бебето с обезболяващ крем. Подейства почти незабавно. То се успокои, захленчи тихичко и се сгуши в прегръдките на спасителката си.
— Доктор… доктор… доктор… — повтаряха навсякъде около мен.
