Шантарам полностью

И така се определи моята роля в коптора. „Ако съдбата не те разсмива — беше ми казала Карла в един от първите ни разговори — ти просто не схващаш шегата.“ Като тийнейджър бях минал обучение по първа помощ. Официалният курс покриваше рани, изгаряния, навехвания, счупвания и широк обхват от диагностични и спешни процедури. По-късно си спечелих прякора Док, използвайки обучението си по първа помощ, за да отървавам наркомани след свръхдоза и да им спасявам живота. Стотици хора ме познаваха само като Док. Много месеци преди онази сутрин в бордея приятелите ми в Нова Зеландия ми бяха подарили аптечката за сбогуване. Сигурен бях, че всички тези нишки — обучението, прякорът, аптечката, работата като неофициален лекар в бордея — бяха свързани по някакъв начин: свързваше ги нещо повече от съвпаденията и случайността.

Трябваше това да съм аз. Друг човек, обучен да дава първа помощ като мен или по-добре от мен, нямаше да е принуден да живее в бордея заради извършени престъпления и бягство от затвора. Друг престъпник, готов да живее там с бедняците, нямаше да е минал моето обучение. Тогава, през онази първа сутрин, не проумявах връзката. Не схващах шегата и съдбата не ме разсмиваше. Но знаех, че има нещо — някакъв смисъл, някакво предназначение, което ме е довело на това място, при тази работа, точно в този момент. И силата му беше достатъчна, за да ме привърже към работата, докато всички предчувствия се опитваха да ме пропъдят оттам.

И така работих цял ден. Един по един хората ми казваха имената си и ми даряваха усмивките си, и с един по един аз правех всичко възможно, за да излекувам раните им. По някое време сутринта някой донесе в колибата ми нов газов котлон. Друг ми донесе метална кутия за храна, за да я пази от плъховете. По някакъв начин се намери едно столче и гърне за вода — вездесъщата матка, комплект тенджери и няколко прибора за хранене.

Когато вечерта запулсира в аления свод на небето, ние седнахме заедно близо до дома ми да хапнем и да си поговорим. Тъга бе надвиснала над оживените улици, спомените за загиналите изплуваха и се завръщаха като вълни, плискащи се в океана на сърцето. Но тази тъга крепеше решимостта на оцелелите, самата тя бе част от скръбта. Обгарялата земя бе разчистена, много от колибите бяха построени наново. Надеждите растяха с всеки възстановен скромен дом.

Гледах как Прабакер се смее и се шегува, докато вечеря, и се сетих за нашето посещение с Карла при Стоящите Баба. Един момент от тази вечер, продължил колкото един удар на сърцето, докато смахнатият търчеше към нас с меча, се разтегляше в спомена ми. Точно в мига, когато отстъпих назад и вдигнах ръце в бойна стойка, Прабакер се беше дръпнал встрани и застана пред Карла. Той не беше влюбен в нея, не беше и боец. Ала първият му рефлекс беше да пристъпи встрани и да защити Карла с тялото си, а моята първа мисъл бе да отстъпя назад и да се бия.

Ако не бяха спънали лудия с меча, ако беше стигнал до нас, с него щях да се бия аз. И може би щях да ни спася. Преди съм се бил с юмруци и с тояги и съм печелил битките. Но дори и тогава, дори и ако се беше стигнало дотам, истинският герой щеше да е Прабакер — заради храбростта на тази малка, инстинктивна стъпка встрани.

Бях започнал да харесвам Прабакер. Научих се да се възхищавам на непоклатимия му оптимизъм. Бях започнал да завися от топлата утеха, която даваше голямата му усмивка. Радвах се на компанията му денонощно през месеците в този град и в селото. Но в тази минута от втората ми нощ в коптора, докато го гледах как се смее с Джитендра, Джони Пурата и останалите му приятели, аз започнах да го обичам.

Храната беше вкусна и стигаше за всички. Някъде свиреше радио — фино, почти непоносимо сладко сопрано и щастлив, наперен тенор на дует от индийски филм. Хората разговаряха и се подкрепяха взаимно с усмивки и разговори. И някъде по време на тази любовна песен, сред пейзажа на взаимните уверения на обитателите в коптора, чрез нашето оцеляване техният свят обгърна живота ми в мечти, нежно и пълно, също както приливът залива камъка на брега.

Втора част

Девета глава

Избягах от затвора, както се казва, посред бял ден: в един часа по обяд прескочих предната стена между двете стражеви кули. Планът, макар и сложен, беше педантично изпълнен до последната точка, но бягството всъщност успя, защото бе отчаяно и прекалено дръзко. Твърдо бяхме решени да не се провалим. Ако това станеше, надзирателите от дисциплинарното отделение като нищо щяха да ни пребият до смърт.