— Какво каза? — любопитно го погледна Мишел.
— Обичайните гадости — промърмори Шон и погледна часовника си.
Телефонът звънна десет секунди преди крайния срок.
— Здрасти, Меган, как си? — Пауза. — Много добре. Надявах се агент Мърдок да се вслуша в предупрежденията ми. Ние сме във Вирджиния, но много скоро ще тръгнем обратно към Мейн. Прибери се в „Мартас Ин“ и ни чакай. Не приемай никого, не прави нищо. Обади ми се веднага, ако Мърдок реши отново да те безпокои.
Той изключи апарата и го прибра в джоба си.
— За какво са я разпитвали?
— Не каза. От шума край нея разбрах, че пътува към мотела, най-вероятно с автобус.
— Дали са й казали за Хилари?
— Може би не. Изобщо не спомена името й.
— Чакай да видиш как ще реагира, като я информират, че аз съм я застреляла — мрачно промърмори Мишел.
— Не знаеш дали си ти! — ядосано я погледна Шон. — И престани да мислиш за това, защото ще полудееш!
— Лесно ти е на теб.
Той понечи да каже нещо остро, после се спря и я потупа по ръката.
— Права си, извинявай.
— Кога ще тръгнем за Мейн?
— Веднага след като огледаме фермата на Рой и поговорим с местните власти.
— Съмнявам се, че ще ни бъдат от помощ.
— Аз мисля обратното.
— Защо?
— По всичко личи, че до този момент всички са убедени във вината на Рой. Но много хора ще се замислят след убийствата на Бърджин и Хилари, които няма как да са негово дело. Включително и ченгетата.
— С кой представител на федералните ще се срещнем във Вирджиния? Надявам се да не е Мърдок.
— Познавам резидента на ФБР в Шарлотсвил. Свестен човек, освен това ми дължи услуга.
— На теб много хора ти дължат услуги. Каква е неговата?
— Написах препоръчително писмо на дъщеря му, когато кандидатстваше право в Университета на Вирджиния.
— И това е всичко?
— Е, успях да му уредя и билети за мача на „Скинс“ с „Каубойс“. Той е от Далас.
— Това вече е друга работа! — иронично заключи Мишел.
Агентът на ФБР действително нямаше нищо против да поговорят. Освен това им каза нещо доста интригуващо.
— Познавам Брандън Мърдок. Свестен тип, но нямам представа защо са му възложили това разследване.
— В смисъл? — озадачено го погледна Мишел.
— Той никога не е работил към ПРТП, към която са и серийните убийци — отвърна човекът, имайки предвид Програмата за разкриване на тежки престъпления, специално разработена от ФБР.
— А какво е работил?
— Преди известно време го изтеглиха във Вашингтон.
— В Хувър Билдинг или във ВОБ? — пожела да уточни Мишел. Ставаше въпрос за централата на ФБР и за Вашингтонското оперативно бюро.
— Не — отвърна агентът, поколеба се за момент и добави: — Наистина не трябва да говоря за това, Шон.
— Стига, Бари. Знаеш, че няма да те издам.
— Освен това ви намери билети за онзи мач на „Каубойс“ — напомни му Мишел.
Човекът се ухили.
— Добре, ще ви кажа — кимна той. — Мърдок е в Отряда за борба с тероризма. А за него се изискват много специални умения. — Показалецът му се заби в гърдите на Шон. — Но срещу тази информация отново ще трябва да ме снабдиш с билети, и то на по-добри места!
— Ще видя какво мога да направя.
Следващата им среща беше с местния прокурор. Оказа се, че той вече знае за убийството на Хилари Кънингам.
— Имаш право, Шон — въздъхна той. — Тая работа започва да мирише.
Получиха копие от следственото дело срещу Рой и потеглиха за фермата. Мястото се оказа изключително затънтено, в подножието на планината Блу Ридж, без къщи наоколо. Без котки, без крави. Без нищо. До него се стигаше по тесен черен път. Ленд крузърът на Мишел спря на напуканата земя пред издължената едноетажна къща, изградена изцяло от дървени талпи.
По гредите на верандата все още се виждаха парчета жълта полицейска лента, въпреки че огледите отдавна бяха приключили. На двайсет метра западно от къщата се издигаше двуетажен хамбар с дървен покрив, боядисан в зелено. В дъното на парцела се виждаха кокошарник и дъсчено заграждение, което изглеждаше твърде малко за конюшня.
— Кочина — сбърчи нос Мишел.
— Благодаря за уточнението — иронично я изгледа Шон. — А аз бях готов да приема, че тук са се отглеждали някакви малки кончета.
— Труповете в хамбара?
— Шест на брой. Всичките на бели мъже, все още неидентифицирани.
Входната врата се оказа заключена, но Мишел се справи с нея за по-малко от минута.
Вътрешното разпределение беше просто. Бързо обиколиха стаите. Мишел издърпа една книга от вградената библиотека и погледна корицата.
— Господи! — намръщи се тя. — Не мога да разчета дори дума от това заглавие!
— Е, никой не твърди, че си гений.
— Благодаря за напомнянето.
— Семейни фотографии липсват, следи от конкретни занимания — също. Никакви дипломи, никакви доказателства, че този човек действително е живял тук.
— С изключение на книгите.
— Да, вярно.
— Всъщност това е къщата на родителите му. Може би личните му вещи са някъде другаде.
— Не. Пол спомена, че родителите им са купили фермата, след като са се оженили и преди раждането на момчето. Това е единственият дом, който е имал Рой… — Шон отново огледа обстановката. — Предполагам, че ченгетата са прибрали компютъра му, ако изобщо е имал такъв.
— Правилно предположение.
