Никой — продължи тя, — никой не може да бъде обвиняван, разбирам това, за сегашното състояние на нещата. Не мога и да кажа, колкото и да си блъскам главата, как то може да се подобри. Ала чувствувам, че нещо не е наред. Смятам, че самотните жени трябва да имат повече занимания, трябва да им се предоставят по-добри възможности да вършат интересни и полезни неща, отколкото сега. Когато си мисля това, съм далеч от намерението да предизвикам бог с думите си и смятам, че нито съм нетърпелива, нито проявявам безбожие или светотатство. Всъщност утехата ми е, че бог чува много въздишки и се отнася със състрадание към мъката, за която хората остават глухи или я посрещат с намръщено презрение, породено от безсилието им. Казвам безсилие, защото съм забелязала, че обществото обикновено забранява дори споменаването на болките, които не е в състояние да излекува, като наказанието за евентуално непокорство е неговото презрение — а това презрение е само едно привидно прикритие на уродливото му безсилие. Хората не обичат да им се напомня за злините, които те не са в състояние или не желаят да поправят — подобно напомняне, което им налага мисълта за собствената им слабост или още по-безполезната мисъл за задължението да извършат някое неприятно за тях благодеяние, само нарушава спокойствието и разклаща самодоволността им. Старите моми, подобно на бездомните и безработни бедняци, нямат право да търсят място за себе си или работа на този свят — такова търсене тревожи доволните и богатите, както и родителите. Погледнете всички тези многобройни семейства с момичета в околността — Армитидж, Бъртуисъл, Сайкс. Всеки от братята на тези девойки се занимава с нещо и си има професия. Те имат с какво да залисват ръцете и умовете си, докато сестрите им нямат никакво занимание на този свят, освен къщната работа и шиенето, никакво удоволствие, освен безполезното ходене на гости и никаква надежда за нещо по-добро в бъдещия им живот. Това безжизнено състояние на нещата се отразява зле на здравето им — те никога не се чувствуват добре, а умовете и мислите им се свиват в черупката на една невероятна ограниченост. Голямото желание и единствената цел на всяка от тях е да се омъжи, но повечето никога няма да постигнат това — ще си отидат от този свят така, както живеят сега. Те плетат мрежи, кроят планове и се обличат красиво, за да си осигурят съпрузи. Мъжете ги взимат на подбив — не ги искат и им се присмиват. Казват — чувала съм ги много пъти да изричат тези думи с подигравателен смях, — че пазарът за невести бил препълнен. Бащите говорят същото и се ядосват на дъщерите си, когато забележат хитруванията им — тогава им заповядват да си стоят у дома. А какво очакват от тях да правят у дома си? Ако попитате, отговорът ще бъде — да шият и да готвят. От тях се очаква да правят, това и само това, с усмивка, редовно и безропотно през целия си живот, сякаш не притежават заложби или способности за нещо друго — схващане, което си струва да се поддържа толкова, колкото и това, че бащите не притежават други способности, освен да ядат сготвеното от дъщерите им и да носят дрехите, ушити от тях. Могат ли мъжете да живеят по този начин? Няма ли да се отегчат? А когато отегчението им не намери облекчение, а срещне само укори и при най-малката си проява, няма ли то да се превърне след време в полуда? Лукреция113, предяща до среднощ със своите прислужници, «добродетелната жена»114 на Соломон често пъти се споменават като примери, към които «слабият пол» (както се изразяват мъжете) трябвало да се стреми. Не зная. Осмелявам се да заявя, че Лукреция е била много достойна личност, твърде подобна на братовчедка ми Хортенз Мур, но пък е държала прислужниците прекалено до късно. Не бих искала да съм някоя от тях. Стига да можеше, Хортенз би накарала мен и Сара да работим по този начин, а това никоя от нас не би могла да понесе. А пък «добродетелната жена» е вършела цялата си къщна работа посред нощ. Тя се е «оправяла със закуската» (както казва мисис Сайкс) преди един часа сутринта. Само че е имала много повече задължения, отколкото да преде и да поднася ястия — била е производител, тъкала е покривки и ги е продавала; била е селскостопанска труженица — купувала е земя и е насаждала лозя. Тази жена е била истински управител, била е това, което възрастните жени тук наричат «умница». Общо взето, аз я харесвам много повече от Лукреция и смятам, че нито мистър Армитидж, нито пък мистър Сайкс биха могли да й се опрат в търговията — при това тя ми е по-симпатична. «Здравина и хубост е нейното облекло; сърцето на мъжа й е уверено в нея; с мъдрост отваря устата си и кротка поука е на езика й. Стават децата и я облажват — мъжът, и той я хвали.»115 Царю на Израил! Твоята съвършена жена наистина, е един съвършен идеал! Но дали днес ни възпитават така, че да приличаме на нея? Мъже на Йоркшир! Нима вашите дъщери могат да се издигнат до тази царствена висота? В състояние ли са те да я достигнат? Вие можете ли да им помогнете да го направят? Можете ли да им осигурите поле за изява, където способностите им да се проявят и развият? Мъже на Англия! Погледнете клетите си дъщери! Колко много от тях линеят пред очите ви и вехнат от туберкулоза. Или, което е още по-лошо, превръщат се в унили стари моми — завистливи, язвителни и злочести, защото животът за тях е пустиня. Или пък, което е вече най-лошото, са принудени да полагат усилия със съвсем не толкова скромно кокетство и унизително лукавство, за да се доберат посредством брака до онова положение и значимост, които са отказани на неомъжените. Бащи! Не можете ли да промените тези неща? Навярно не отведнъж, но обмислете добре този въпрос, когато сте изправени пред него, приемете го като тема, за която си заслужава да се помисли — не я отхвърляйте с лека ръка или с обида, която не подобава на мъжкото ви достойнство. Бихте искали да се гордеете с дъщерите си, да не ви се налага да се червите заради тях — създайте им тогава някакъв интерес или ги насочете към някакво занимание, което да ги издигне над флирта, над кроежите и гибелните клюки. Оставите ли дъщерите си с ограничен и окован във вериги ум, те ще продължат да ви тормозят и да ви създават грижи, а понякога и да ви покриват с позор; дайте простор на мисълта, разширете кръгозора им и ги научете на труд и те ще се превърнат в най-жизнерадостните ви компаньони, когато сте в добро здраве, в най-грижовните милосърдни сестри, когато сте болни, и в най-верните ви опори, когато остареете.“
