Разделена от мис Кийлдар за известно време, тъй като нямаше възможност да я види поради обсадата на Шърли от изисканите й роднини, и страняща от Фийлдхед заради оживлението, което новодошлите бяха предизвикали в околността, Каролайн отново бе закрепостена в сивия дом на чичо си. Беше й останала само утринната разходка по отдалечени пътеки, продължителната следобедна самота в тихата стая, която слънчевите лъчи напускаха още по обед, или в градинската беседка, където, макар и тъжно, те блестяха по надвисналите над решетката зърна на червеното френско грозде, по листенцата на виещите се сред него рози и проврели се през тях, танцуваха върху Каролайн, която в бялата си лятна рокля седеше неподвижно като статуя. Там тя четеше стари книги, взети от библиотеката на чичо й. Книгите на латински и гръцки не докосваше, а библиотечната сбирка от не толкова сериозна литература се побираше главно на една лавица, която бе принадлежала на леля й Мери. Тя се състоеше от няколко възстари женски списания, които преди години бяха извършили морско пътешествие заедно със собственицата си, бяха преживели морска буря и страниците им бяха изпръскани със солена вода; няколко безумни методистки списания, изпълнени с чудеса и видения, със свръхестествени предупреждения, злокобни сънища и неистов фанатизъм; също толкова безумните „Писма на мисис Елизабет Роу от мъртвите до живите“ и няколко произведения от английската класика. Това бяха повехналите цветове, от които Каролайн бе събирала мед като дете и които сега й се струваха блудкави. За разнообразие, а също и за да свърши нещо полезно, тя често взимаше игла и конец — шиеше дрехи за бедните в изпълнение на добрите заръки на мис Ейнли. Понякога, когато усещаше и виждаше как сълзите й започват бавно да капят върху ръкоделието, тя си задаваше въпроса как тази удивителна жена, която бе скроила и тропосала дрехата успяваше да запази уравновесеността и спокойствието си в своята самота.
„Никога не съм виждала мис Ейнли обзета от униние или скръб — мислеше си тя, — макар че домът и е една замряла, потънала в сумрак къщурка, а тя не притежава никаква светла надежда или близък приятел на този свят. Спомням си обаче как веднъж ми каза, че е приучила мислите си да се насочват към небето! Призна, че на този свят за нея е имало много малко радост и така е било винаги — затова очаква, струва ми се, блаженството на отвъдния свят. Така е и с монахините — с техните тесни килии, железните им лампи, с расата, опнати като покров, и тесните им като ковчег легла. Тя често казва, че не се бои от смъртта и не се ужасява от гроба. Като нея е бил и свети Симеон Стълник112, издигнат страховито на своя самотен стълб сред пустинята, като нея е и монахът индус, излегнат върху ложето си от железни остриета. Тези двамата са се опълчили срещу природата и това е преобърнало естествените им възприятия за приятно и неприятно, като ги е приближило повече до смъртта, отколкото до живота. Аз все още се страхувам от смъртта, но предполагам, че е така, защото съм млада — клетата мис Ейнли би се държала по-здраво за живота, ако той й предлагаше повече радости. Едва ли бог ни е създал и ни е отредил да живеем с едничката цел винаги да се стремим към смъртта. Дълбоко съм убедена, че сме предназначени да ценим живота и да му се наслаждаваме, докато сме живи. Човешкото битие не е сътворено, за да бъде онова безсмислено, празно, бледо и отегчително нещо, в което то се е превърнало за мнозина, а сега се превръща и за мен…
