От време на време тя се захваща с ръкоделие, но по някаква зла орисия на нея не й е писано да прекара повече и от пет минути с игла в ръка. Още не сложила напръстника, невдянала иглата и вече някаква внезапна мисъл я тегли към горния етаж. Може би отива да потърси някакъв стар игленик с украса от слонова кост, за който току-що си е спомнила, или пък някоя още по-стара кутийка с капак от порцелан — неща, от които тя няма никаква нужда, но в този момент в този момент и се струват крайно необходими; а може би се е запътила да оправи косата си или пък да сложи в ред някое чекмедже, припомнила си, че го е видяла сутринта в необичаен безпорядък; или може би иска само да хвърли поглед през някой прозорец и да се полюбува на някоя гледка — на църквата в Брайърфийлд и дома на пастора, кацнали живописно сред короните на дърветата. Едва върнала се на мястото си и взела в ръце парчето батиста или полуизбродираната панама, когато откъм портата долитат смелото дращене и приглушеното скимтене на Тартар и тя трябва да изтича да му отвори. Денят е горещ и той е запъхтян. Шърли трябва да го проводи до кухнята и да се увери със собствените си очи, че купичката му с вода ще бъде напълнена. През кухненската врата се вижда дворът, цял залян от слънце и бликащ от живот, населен от пуйки с техните малки, пауни с паунчетата си, токачки с бели пръски и цяло пъстрило от гълъби, чисто бели, с виолетови шии, със синьо оперение или светлокафяви багри — спектакъл, на който Шърли трудно може да устои! Тя изтичва до килера за някоя кифла и застава на прага на вратата, като сипе трохи пред себе си. Наоколо й се тълпят нейните нетърпеливи, охранени и щастливи пернати васали. Джон е край конюшнята — с него трябва да се разменят няколко думи, а същевременно да се хвърли един поглед и на кобилата. Шърли все още я потупва и гали, когато се прибират кравите, за да бъдат издоени — това е нещо важно. Тя трябва да остане, за да ги огледа всички. Може да има някои теленца, някои агънца (вероятно и близнаци), чиито майки да ги отблъскват. Джон трябва да им представи мис Кийлдар, която пък ще си достави удоволствието да ги нахрани със собствената си ръка под наставленията на внимателния си управител. Междувременно Джон изразява известно съмнение относно грижите, полагани за някои пасища и островчета трева посред бърдото, и тогава се налага господарката му да грабне лятната си сламена шапка и да го придружи отвъд оградата покрай плета, за да чуе схващанията по целия този селскостопански въпрос на самото място и със споменатите пасища и островчета пред очите си. И ето че яркият следобед неусетно се е стопил в часовете на меката вечер и Шърли се връща малко позакъсняла за чай, а след чая тя никога не се занимава с ръкоделие.
След чая Шърли чете, а упоритостта и при това занимание е толкова голяма, колкото нежеланието й да нашива. Нейният кабинет е килимът, а столът й — една малка табуретка или може би само черджето в нозете на мисис Прайър. На това място тя е учила уроците си като дете, а старите навици при нея са много силни. Светлокафявото тяло на Тартар, което наподобява туловището на лъв, винаги е изтегнато до нея. Черната му муцуна е положена върху предните лапи, които са прави, силни и добре оформени като крайниците на някой алпийски вълк. Едната от ръцете на господарката му обикновено почива върху четинестата глава на любимия слуга — ако я отдръпне само за миг, той започва недоволно да ръмжи. Вниманието на Шърли изцяло е насочено към книгата. Тя не повдига поглед, не помръдва и не проговаря, освен ако не се налага да отвърне почтително, но кратко на мисис Прайър, която от време на време отправя по някоя неодобрителна забележка към нея.
— Мила моя, по-добре не допускайте това голямо куче до себе си — може да повреди края на роклята ви.
— Това е само муселин — утре ще облека някоя чиста рокля.
— Мила моя, бих искала да придобиете навика да четете на маса.
— Ще опитам, госпожо, по друг път. Толкова е удобно човек да прави тъй, както е свикнал.
— Мила моя, бих искала да ви помоля да оставите тази книга — ще уморите очите си на слабата светлина на огъня.
— Не госпожо, съвсем не е така — моите очи никога не се уморяват.
