— Роуз — отбеляза мисис Йорк, — истинското удовлетворение се постига единствено когато човек изпълни дълга си.
— Точно така, мамо! И ако Създателят ме е дарил с десет таланта, тогава дългът ми е да ги използувам така, че да ги направя десет пъти повече. Няма да ги заровя в прашните чекмеджета у дома. Няма да ги пусна и в някоя счупена касичка, нито пък ще ги затворя заедно с приборите за чай в някой бюфет. Няма да ги сложа върху вашата работна маса, за да бъдат затрупани от вълнени чорапи. Няма да ги пъхна в шкафа за бельото, та чаршафите да им послужат за погребално покривало, а най-малко, мамо (тя се надигна от пода), най-малко ще ги скрия в купата с картофите, за да се наредят заедно с хляба, маслото, сладкишите и шунката на лавиците в килера.
Роуз замълча за момент, след което продължи:
— Мамо, бог, комуто всеки от нас дължи своите таланти, ще дойде един ден и ще ни поиска сметка. В много домове чайникът, старият чорап, чаршафът, изрисуваната с върбови клонки купа ще върнат своето ялово съкровище — позволете поне на своите дъщери да вложат парите си на борсата, за да могат, когато дойде господарят им, да му платят дължимото с лихва.
— Роуз, носиш ли ръкоделието си, както ти бях казала?
— Да, мамо.
— Тогава седни и започни един ред.
Роуз веднага седна и се залови за работа, както й бе казано. След пауза от около десет минути, през които тя бе заета с работата си, майка й попита:
— Сега чувствуваш ли се потисната? Чувствуваш ли се жертва?
— Не, мамо.
— И все пак, доколкото успях да проумея тирадата ти, тя бе насочена срещу всякакви женски и домакински задължения.
— Погрешно си ме разбрала, мамо. Ще съжалявам ако не мога да се науча да шия — постъпвате правилно, като ме карате да работя.
— Дори и да кърпиш чорапите на брат си и да оправяш леглата?
— Да.
— Защо тогава роптаеш против това?
— Нима не бива да правя нищо друго, освен това? Ще го правя, но ще правя и нещо повече. Това е, което имах да казвам. В момента съм на дванадесет години и докато не стана на шестнадесет, няма да отворя дума отново за таланти — в продължение на четири години се задължавам да бъда старателна ученичка за всичко, на което можете да ме научите.
— Виждате какви са дъщерите ми, мис Хелстоун — отбеляза мисис Йорк, — колко рано са помъдрели във възгледите си! „Искам това, предпочитам онова“ — тази песен ми повтаря Джеси като кукувичка; докато Роуз надига по-дързък глас: „Ще направя това, няма да направя онова!“
— Но поне посочвам причината, мамо. Освен това ако гласът ми е твърде дързък, той все пак се чува само веднъж в годината. На всеки мой рожден ден душата ми ме кара да правя по едно пророчество за моето собствено възпитание и отглеждане — аз го изричам, и толкова. А дали ще се вслушате, или не — това е ваша работа, мамо.
— Бих посъветвала всички млади дами — продължи мисис Йорк — да изучат характерите на такива деца, преди да се омъжат и да имат собствено потомство. Нека си помислят добре дали им се нрави отговорността да направляват небрежните, дали им допада усилието да убеждават упоритите и дали са по вкуса им вечното бреме и грижи да възпитат най-добрите.
— Но когато човек обича, това не би трябвало да е толкова трудно — намеси се Каролайн. — Майките хранят към децата си най-нежна обич, при това много повече, отколкото към себе си.
— Чудесни думи! Толкова сантиментални! Трудното в живота тепърва ще почука на вашата врата, госпожице!
— Но, мисис Йорк, когато поема в ръцете си някое малко дете — например детето на някоя бедна жена, чувствувам, че обиквам това безпомощно създание по един особен начин, макар и да не съм му майка. За него с готовност бих направила почти всичко, стига да бъде поверено изцяло на моите грижи, стига животът му изцяло да зависи от мен.
— Вие чувствувате! Да! Да! Виждам, че до голяма степен сте ръководена от чувствата си и се смятате за личност с много емоционален и деликатен характер, в това няма никакво съмнение. А съзнавате ли, че всички тези романтични идеи са успели да придадат на лицето ви един неизменен замечтан израз, който много повече подхожда на някоя героиня от роман, отколкото на жена, която ще трябва да си проправя път в истинския живот с помощта на здравия разум?
— Не, нищо подобно не ми е минавало през ума, мисис Йорк.
— Само се погледнете в огледалото зад вас. Сравнете лицето, което ви гледа оттам, с онова на някоя ранобудна и трудолюбива доячка.
— Лицето ми е бледо, но то не е сантиментално, а повечето доячки, колкото и румени и здрави да изглеждат, са по-глупави и практически са по-неподготвени да си проправят път в живота от мен. По принцип аз размишлявам повече и по-правилно, отколкото доячките — следователно там, където те биха постъпили неразумно, тъй като рядко се замислят, аз, с помощта на мисълта, бих постъпила мъдро.
— О, не! Вие ще се повлияете от чувствата си. Действията ви ще бъдат ръководени от поривите на емоционалната ви природа.
