Междувременно Джеси насочи вниманието си към Каролайн. Седнала на табуретката до нозете й, тя разговаря с нея първо за религия, а после за политика, Джеси бе свикнала да попива всичко, което баща й говореше у дома по тези въпроси, а след това в компания да преразказва, по-скоро с остроумие и дар слово, отколкото с последователност или дискретност, неговите възгледи, неодобрения и предпочитания. Тя доста здраво поскастри Каролайн за това, че принадлежи към официалната църква и че има чичо свещеник. Уведоми, я, че живеела на гърба на страната и че трябвало честно да изкарва прехраната си, вместо да води безсмислено съществуване и да приема наготово хляба на ленивостта, замесен от църковния десятък. След това Джеси се зае да охарактеризира правителството, както и неговите заслуги. Спомена с вещина имената на лорд Касълрей и мистър Пърсивал. На всяка от тези личности тя приписа черти, достойни за Молох и Велнар119. Окачестви войната като масово убийство, а лорд Уелингтън — като „наемен касапин“.
[1 Молох и Велнар (библ.) — тук се споменават като олицетворения на кръвожадност и порок. — Б.пр.]
Слушателката й бе изпълнена с внимание. Джеси притежаваше изключително чувство за хумор — неописуемо смешно бе да я слуша човек как повтаря заклеймяващите фрази на баща си с изразителното му йоркширско произношение. Тя бе сърцата млада якобинка с пламенен дух, скрит под муселина на роклята й. Не беше злобна по природа и езикът й бе по-скоро колоритен, отколкото злъчен, а малкото изразително личице придаваше оригиналност на всяка фраза и това приковаваше вниманието на този, който я слушаше.
Каролайн я укори за неуважението й към лорд Уелингтън, но с удоволствие изслуша след това една тирада, насочена срещу принц регента. По блясъка в очите на слушателката си и по усмивката, която кръжеше около устните й, Джеси веднага разбра, че най-сетне бе попаднала на благодатна тема. Много пъти бе слушала как дебелият петдесетгодишен Алонис биваше обсъждан на бащината и сутрешна трапеза и сега преразказа коментарите на мистър Йорк по този въпрос тъй естествено, сякаш бяха произнесени от собствените му йоркширски уста.
Но няма да пиша повече за теб, Джеси. Сега е влажна и ветровита есенна вечер. На небето има само един облак, но той го закрива от край до край. Вятърът не спира ни за миг — с хленч лети той над смръщените склонове на хълмовете, посивели от мрак и мъгла. Цял ден дъждът е шибал онази църковна кула — тя се надига потъмняла сред каменното обкръжение на гробището, а водата се стича от листата на копривата, от тревата и надгробните камъни. Тази вечер твърде много ми напомня за друга вечер преди няколко години — също такава дъждовна и ветровита есенна вечер, когато няколко души, посетили през деня един пресен гроб в еретическо гробище, седяха край камината в чужд дом. Те бяха весели и общителни, ала всеки знаеше, че сред тях е зейнала празнина, която никога няма да бъде запълнена. Знаеха, че са загубили нещо, чието отсъствие тепърва щяха да чувствуват, докато са живи. Знаеха и това, че поройният дъжд попива във влажната земя, която покрива напусналата ги тяхна любимка, и че скръбният тон на вятъра жалее над погребаната й главица. Огънят ги сгряваше, животът и приятелството все още бяха с тях, но Джеси лежеше студена и самотна в ковчега си и само пръстта я закриляше от бурята.
Мисис Йорк сгъна плетката си, прекъсна урока по музика и лекцията по политика и сложи край на посещението си в достатъчно ранен час, за да успее да се върне в Брайърмейнс, преди заревото на залеза съвсем да е избледняло на хоризонта и пътеките през полето да са се покрили целите с вечерна роса.
След като мисис Йорк си тръгна заедно с двете си дъщери, Каролайн почувствува, че и за нея бе дошло време да вземе шала си, да целуне своята братовчедка и да се запъти към дома. Ако останеше още малко, щеше да се здрачи и тогава Фани трябваше да идва, за да я прибере, а тя си спомни, че днес бе ден за месене на хляб и гладене и Фани щеше да има достатъчно работа. И все пак й беше трудно да напусне мястото си до прозореца в малката гостна. Отникъде другаде западът не изглеждаше толкова прекрасен, колкото от този прозорец, обвит с гирлянди от жасмин, чиито бели цветове и зелени листа в този момент изглеждаха като очертани със сив молив линии — грациозни по форма, но бледи по цвят, на фона, изтъкан от златистите багри на лятната вечер, от пламналата синева на августовското небе в осем часа вечерта.
