— О, Каролайн! Колко е добре, че си внимателна. Кажи ми мамо „иди си“ и аз ще си отида, кажи ми „ела“ и ще дойда, заповядай ми „направи това“ и аз ще го направя. Освен нечии външни черти ти си наследила и нечие отношение към околния свят. „Мамо“ винаги ще предхожда никоя заповед, макар и изречена ласкаво от теб, слава богу! Да — добави тя полугласно, някога той също говореше ласкаво — като флейта, от която се лееха нежни трели. А когато думите му бяха далеч от хорските уши, се разнасяха ужасяващи звуци, които раздираха вените и смразяваха кръвта — звуци, които довеждаха до лудост.
— Толкова естествено ми изглежда, мамо, да ви питам за разни неща. Не искам никой друг да бъде край мен, освен вие, нито пък да прави нещо за мен. Но не ми позволявайте да бъда лоша с вас — възпирайте ме, ако ви се стори, че си присвоявам непозволени права.
— Не трябва да очакваш аз да те възпирам — ти сама трябва да внимаваш за това. Аз не притежавам достатъчно морална смелост — този недостатък е моето проклятие. Именно той ме превърна в неестествен родител, той ме раздели от детето ми в продължение на десет години, след като съпругът ми почина и аз можех да си го поискам обратно, той скова ръцете ми още от самото начало и направи така, че невръстното дете, което можех да запазя до сърцето си поне още малко, бе изтръгнато предварително от моята прегръдка.
— Как, мамо?
— Оставих се да ме лишат от теб, когато беше бебе, защото ти беше красива, а аз се страхувах от това — смятах, че красотата ражда пороци. Изпратиха ми портрета ти, направен, когато си била на осем години — той само потвърди опасенията ми. Ако на него бях видяла обгорялото от слънцето лице на някое селско момиче, ако от портрета ме гледаше някое пълно, непривлекателно и обикновено дете — веднага щях да дойда и да те поискам. Но там, под сребристата хартия, аз видях напъпилата префиненост на едно аристократично цвете — всяка черта на лицето от портрета сякаш ми казваше: „Това е една истинска малка дама.“ Твърде скоро се бях освободила от тиранията на изтънчения господин и — бях се отскубнала отровена от гняв, смазана, парализирана и умираща, — за да посмея да застана лице в лице с неговата още по-изтънчена, сякаш дошла от приказките потомка. Тази моя прекрасна малка дама напълно ме порази, а вродената елегантност в изражението и направо смрази кръвта ми. Животът ме беше научил, че честността, скромността и доброто начало никога не са били спътници на красотата. Казвах си, че едно такова съвършенство сигурно прикрива жестока и осакатена душевност. Не вярвах, че възпитанието е в състояние да пречисти една такава душа, а още повече се съмнявах в собствените си способности да я променя. Каролайн, аз се страхувах да поема отговорността за твоето израстване — реших да те остани в ръцете на чичо ти. Знаех, че Матюсън Хелстоун, макар и строг, е порядъчен човек. Той, както и всички останали, ме осъди заради моето странно, неприсъщо за една майка решение, а и аз заслужавах тази погрешна преценка.
— Мамо, а защо сте приели името Прайър?
— Това е име от семейството на майка ми. Приех го, за да мога да живея, без да се измъчвам. Името на мъжа ми прекалено много ми напомняше за моя брак и аз не бях в състояние да понеса това. А бях и застрашена от принудително връщане към робството — нещо невъзможно за мен. По-скоро бих приела ковчега за легло, а гроба — за дом. Новото ми име ме закриляше и под неговото прикритие поднових някогашното свое занимание — учителствуването. Отначало това едва ми стигаше за насъщния, но колко вкусен бе гладът, когато постех, защитена от болки и страдания! Колко утешителни ми се струваха тъмнината и студът на една стая без огън, когато нейната самота не бе обезпокоявана от алените видения на ужаса! Колко успокоително бе уединението, когато не се страхувах, че то може да бъде нарушено от изригването на насилието и злобата!
— Но, мамо, вие сте живели тук и преди. Как стана така, че когато отново се появихте с мис Кийлдар, никой не ви разпозна?
— Бях тук като невеста преди двадесет години, но само за кратко време. А освен това тогава бях много по-различна от сега — бях стройна, почти толкова стройна, колкото е днес дъщеря ми. Изражението ми, самите черти на лицето ми са други; косите, облеклото — всичко това се е променило. Ти не можеш да си представиш, че някога съм била млада и тънка, нагиздена в бяла муселинена рокля без ръкави, с гривни по ръцете, огърлица на шията и къдрици, оградили челото ми като косите на гръцка статуя, нали?
— Сигурно сте изглеждали различно, мамо. Чух да се отваря външната врата — ако се връща чичо ми, помолете го да се качи горе, за да чуя уверенията му, че съм будна и в пълно съзнание, а не потънала в сън или трескаво бълнуване.
Пасторът се заизкачва по стълбите, без да го вика някой. Мисис Прайър го покани да влезе в стаята на племенницата си.
— Надявам се, че не е по-зле? — припряно попита той.
— Мисли, че е по-добре. Склонна е да разговаря — изглежда, чувствува прилив на сили.
