— Сега съм по-добре — прошепна най-сетне Каролайн, — много по-добре. Зная къде се намирам — до мен е мисис Прайър. Сънувах, а когато се пробудя след някой сън, говоря; болните често правят така. Как бързо бие сърцето ви, госпожо! Не се страхувайте.
— Това не е страх, дете, а само известна тревога, която ще премине. Донесох ви малко чай, Кари — чичо ви го приготви сам. Чували сте го вероятно да казва, че може да приготвя чай по-добре, от която и да е домакиня. Опитайте го. Той се тревожи, че се храните толкова малко. По-доволен щеше да бъде, ако имахте по-добър апетит.
— Жадна съм — дайте ми да пия.
Тя отпи енергично.
— Колко е часът, госпожо? — попита девойката.
— Минава девет.
— О! Предстои ми дълга нощ. Чаят ми даде сили — ще се изправя.
Мисис Прайър я повдигна и подложи възглавниците зад гърба й.
— Слава богу! Невинаги съм толкова унила, болна и безнадеждна. Следобедът не ми донесе нищо добро, откакто Хортенз си отиде, но може би вечерта ще бъде по-хубава. Нощта е чудесна, нали? Луната грее така ясно.
— Наистина е чудесна — една прекрасна лятна нощ. Старата църковна камбанария блести, сякаш е от сребро.
— А църковният двор спокоен ли е?
— Да, както и градината — по листата блести роса.
— Виждат ли се много високи бурени и коприва между гробовете, или те са покрити с трева и цветя?
— Виждам затворени цветове на маргаритки, които блестят като перли върху някои от могилите. Томас е окосил лапада и избуялата трева и е почистил всичко.
— Винаги съм обичала да се прави това — човек успокоява съзнанието си, когато види, че всичко е подредено. Предполагам, че луната осветява вътрешността на църквата със същата мека светлина, както и тази стая. Лъчите й сигурно проникват през източния прозорец и падат върху паметника на Хелстоун. Когато затворя очи, като че ли виждам върху белотата на мрамора черните букви, с които е изписан епитафът на клетия ми баща. Под него има достатъчно място и за други надписи.
— Уилям Фарън дойде да се погрижи за цветята тази сутрин. Страхуваше се да не бъдат занемарени, тъй като сега не сте в състояние да се грижите за тях. Отнесе две от любимите ви растения у дома си, за да ги наглежда.
— Ако трябваше да направя завещание, щях да оставя на Уилям всичките си цветя, на Шърли — украшенията си, с изключение на едно, което не трябва да се сваля от шията ми, а на вас, госпожо — книгите си. — След кратка пауза: — Мисис Прайър, имам огромно желание за едно нещо.
— За какво, Каролайн?
— Знаете, че винаги ми доставя удоволствие да слушам как пеете. Изпейте ми един химн сега — изпейте този, който започва така:
Мисис Прайър се съгласи с готовност.
Нямаше нищо чудно в това, че Каролайн обичаше да я слуша как пее — гласът й, дори когато говореше, бе приятен и звънък като сребро. А когато пееше, той бе почти божествен — нито флейтата, нито цитрата притежаваха толкова чисти тонове. Но тонът оставаше на второ място в сравнение с изразителността, която съпътствуваше песента — това бе нежният трепет на едно чувствително сърце.
Дочули песента, прислужниците в кухнята се прокраднаха до основата на стълбището, за да послушат. Дори старият Хелстоун, който се разхождаше из градината, потънал в мисли за необяснимата и слаба женска природа, застана неподвижно, за да може по-ясно да долови жаловитата мелодия. Той не бе в състояние да си обясни защо песента му напомни за неговата покойна и забравена съпруга, нито пък защо го накара да се почувствува по-загрижен за чезнещата младост на Каролайн, отколкото досега. С облекчение си спомни, че бе обещал да посети съдията Уин тази вечер. Унинието и мрачните мисли му бяха противни — когато се случеше така, че да го нападнат, обикновено намираше начин да ги пришпори и прогони. Химнът го следва известно време, докато прекосяваше моравата, но той ускори и без това отривистия си ход, за да може да се изплъзне от неговото въздействие.
— А сега изпейте някоя песен — шотландска песен — предложи Каролайн, когато химнът свърши. — „Вий брегове на хубавия Дун“.
