Мисис Прайър отново се подчини или поне направи опит за това. В края на първото четиристишие тя спря и не можа да продължи по-нататък — препълненото й сърце не издържа повече.
— Вие плачете заради патоса на песента. Елате при мен и аз ще ви успокоя — каза Каролайн със състрадателен глас.
Мисис Прайър се приближи. Тя приседна в края на леглото на своята пациентка и позволи на отслабналите й ръце да я прегърнат.
— Вие толкова често ме успокоявате, нека сега аз да ви успокоя — промълви младата девойка, като я целуна. — Надявам се — добави тя, — че не плачете за мен.
Не последва никакъв отговор.
— Нима си мислите, че няма да оздравея? Не се чувствувам много болна — само малко отпаднала.
— Но съзнанието ви, Каролайн, умът ви е помрачен. Сърцето ви е почти разбито — толкова време сте били пренебрегвана, отблъсквана, били сте тъй сиротна.
— Струва ми се, че скръбта винаги е била най-тежкото ми страдание. Понякога си мисля, че ако върху мен се излее някакъв изобилен поток от щастие, тогава ще мога да се съвзема.
— Искате ли да живеете?
— Нямам цел в живота.
— Обичате ли ме, Каролайн?
— Много, истински, понякога неизразимо — в този миг ми се струва, че бих могла да се слея със сърцето ви.
— Ще се върна веднага, мила — каза мисис Прайър като помогна на Каролайн да легне.
След като се отдели от нея, мисис Прайър се приближи безшумно до вратата, внимателно превъртя ключа и се върна. Наведе се над Каролайн и дръпна завесата, за да може лунната светлина по-свободно да се промъкне в стаята. После впери поглед в лицето на девойката.
— Тогава, ако ме обичате — започна да говори тя забързано и с променен глас, — ако чувствувате, че — ще повторя вашите думи, — че бихте могли „да се слеете със сърцето ми“, то вие няма да изпитате тревога, нито болка, ако узнаете, че именно това е сърцето, което е дарило вашето с живот, че моите вени са влели кръвта във вашите, че вие сте моя — моята дъщеря, моето собствено дете.
— Мисис Прайър!…
— Моето собствено дете!
— Искате да кажете… това означава… значи сте ме осиновили?
— Това означава, че ако не съм ви дала нищо друго, то поне съм ви дарила с живот, че съм ви родила и откърмила, че аз съм истинската ви майка и че никоя друга не може да си присвои това име — то е мое.
— Но мисис Джеймс Хелстоун, съпругата на баща ми, която не си спомням, защото никога не съм я виждала не е ли тя моята майка?
— Да. Тя е майка ви, а Джеймс Хелстоун бе мой съпруг. Казвам ви, че сте моя, и доказах това. Мислех си, че е възможно да сте изцяло негова, което щеше да бъде жестоко от страна на съдбата, но виждам, че не е така. Бог ми позволи да бъда родител на душата на собственото ми дете — тя ми принадлежи, тя е моя собственост и мое право. Имате чертите на Джеймс — той притежаваше изтънченото лице, когато бе млад и подаръкът още не бе оставил своя отпечатък върху него. Баща ви, мило дете, ви даде сините си очи и меките кафяви коси, от него имате овала на лицето и правилните си черти. Да, външността е от него, но сърцето и умът са мои. Зародишът е мой, а той се е развил благоприятно и е достигнал съвършенство. Уважавам дъщеря си и я ценя толкова много, колкото я обичам.
— Да вярвам ли на ушите си? Не сънувам ли?
— Това е самата истина — точно толкова, колкото бих искала да е истина и възвръщането на здравия цвят на лицето ви.
— Моята собствена майка! Мога ли да я обичам толкова, колкото обичам и вас? Хората не са я обичали много или поне така са ми казвали.
— Така са ви казвали? Е, добре, сега вашата майка ви казва, че тъй като не притежава дарбата да се харесва на хората, тя не иска да знае дали те я одобряват, или не — нейните мисли са изцяло заети от грижите за детето й. А то приема ли я, или я отхвърля?
— Но ако вие наистина сте моята майка, това означава, че за мен се променя целият свят. Това означава, че ще живея, че ще мога да се съвзема.
— Вие трябва да се съвземете. Вие поехте живот и сили от гръдта ми, когато бяхте мъничко бебе, над чиито сини очи аз плаках, защото се страхувах, че в красотата ви съзирах предвестника на онези качества, които се бяха врязали в сърцето ми като къс желязо, бяха пронизали душата ми като с меч. Дъще! Ние сме разделени отдавна, но сега се връщам, за да ви се радвам отново.
Тя я притисна към гърдите си, обгърна я с ръце и леко я залюля, сякаш приспиваше малко дете.
— Моята майка! Моята собствена майка!
Детето се сгуши в обятията на майка си, а тя усетила притока на нежни чувства и зова на собствената си кръв, я притисна още по-силно. Обсипа я с безброй целувки и я заля с поток от гальовни думи, както гълъбицата постъпва с малките си.
Дълго време в стаята цареше тишина.
— А чичо ми знае ли?
— Знае. Уведомих го още когато дойдох да се грижа за теб.
— А когато се срещнахме за пръв път във Фийлдхед, вие познахте ли ме?
— А как иначе? Когато оповестиха за пристигането на мистър и мис Хелстоун, аз се приготвих за среща с детето си.
— Значи това ви е развълнувало тогава. Видях ви как се притеснихте.
