Мис Кийлдар бе заинтригувана от личността на Каролайн още в самото начало, защото тази девойка с деликатна външност бе тиха и стеснителна и имаше вид на човек, който се нуждае от грижите на приятелска ръка. Привързаността й нарасна още повече, когато откри, че начинът, по който самата тя разсъждаваше и се изразяваше, срещна разбиране и отклик у нейната нова позната. Почти не бе очаквала подобно нещо. Мислеше си, че мис Хелстоун притежава твърде красиво лице, твърде добри маниери и нежен глас, за да се отличава с нещо от хората с обикновена душевност и посредствени умствени способности. С голямо учудване установи как кроткото лице на новата й позната дяволито просветва при някои от по-острите й словесни атаки. Още повече се учуди, когато разбра, че тази момичешка къдрава глава съхранява цяло съкровище от самостоятелно придобити знания, че там тече поток от самостоятелно развиващи се мисли. Вкусът на Каролайн съвпадаше с нейния — книги, които мис Кийлдар бе чела с удоволствие, бяха любими и на мис Хелстоун. Съществуваха и ред неща, които и двете не одобряваха, ето защо и за двете бе утеха заедно да се надсмеят над проявите на фалшива сантименталност и помпозна претенциозност. Шърли бе на мнение, че малцина, били те мъже или жени, притежават истински усет за поезия — усет, който да е в състояние да разграничи правдивото от фалша. Често пъти бе слушала умни хора да се възхищават от този или онзи откъс, на този или онзи поет; след като го прочетеше обаче, душата и не бе способна да открие в него нищо друго, освен празнословие, претенциозни фрази във фалшив блясък, а в най-добрия случай — натруфено словоизлияние; навярно бе написан интересно, ловко, ерудирано, дори обагрен от възхитителните нюанси на фантазията, но бог бе свидетел, толкова се различаваше от истинската поезия, колкото се различават внушителната и масивна ваза от мозайка и малката чашка от чист метал; или, за да предоставим на читателя по-богат избор от сравнения, колкото се различават венецът от изкуствени цветя на шапкаря и току-що откъснатата момина сълза.
Шърли бе разбрала, че Каролайн усеща стойността на истинската руда и познава измамността на лъскавата шлака. Настроени в една хармонична тоналност, душите на двете девойки често отекваха в приятен унисон.
Една вечер се случи тъй, че те останаха сами в дъбовата стая. Бяха прекарали заедно целия този дъждовен ден, без да скучаят. Здрачаваше се, но свещите още не бяха донесени. Със сгъстяването на мрака и двете станаха по-замислени и смълчани. Западният вятър виеше около дома, гонейки буреносни облаци и пороен дъжд откъм далечния океан; отвъд старите решетки на прозорците бушуваше стихията, а вътре цареше дълбоко спокойствие. Шърли седеше до прозореца и наблюдаваше разпокъсаните облаци по небето, мъглата над земята, вслушваше се в звуците на портата, които наподобяваха плача на неспокойни духове — звуци, които, ако не бе толкова млада, весела и здрава, биха връхлетели върху тръпнещата й душа като някаква поличба, като преждевременна погребална песен, но тъй като сега тя бе в най-прекрасните години на живота си, в разцвета на красотата си, те само потискаха жизнеността й, превръщайки я в тъжна замисленост. Откъси от нежни балади звучаха в ушите й. От време на време тя изпяваше по някой ред, като гласът й се усилваше при всеки променлив порив на вятъра — мелодиите ставаха по-отчетливи с нарастването на воя отвън и замираха с неговото утихване. Фигурата на Каролайн едва се виждаше на алената светлина на тлеещите въглени — тя се бе оттеглила в най-отдалеченото и тъмно кътче на стаята, крачеше напред-назад и си повтаряше откъси от стихове, които помнеше добре. Гласът й бе много тих, но Шърли я чуваше; и докато си пееше полугласно, тя я слушаше. Стиховете бяха следните:
Тук откъсът свърши, понеже песента на Шърли, пълногласна и звучна допреди малко, бе утихнала съвсем.
— Продължавайте — каза тя.
— Тогава продължете и вие. Просто си повтарях „Корабокрушенецът“88.
— Разбрах. Ако си спомняте цялото стихотворение, кажете го.
И тъй като почти се бе стъмнило, а и в края на краищата мис Кийлдар не бе някакъв вдъхващ ужас слушател, Каролайн изрецитира цялото стихотворение и стори това много добре. Бушуващото море, давещият се моряк, заливаният от вълните борещ се кораб оживяха от гласа й, а още по-живо бе пресъздадена душата на поета, който не ронеше сълзи за „корабокрушенеца“, а в пристъп на безмълвна болка оприличаваше своето нещастие, в което е бил забравен и от бога, на съдбата на този изоставен от своите събратя моряк и надаваше вик от бездната на своето страдание.
