Когато възстанови нормалното си състояние, мисис Прайър започна разговор на обикновени теми. В по-разнородна компания тя рядко вземаше думата; когато пък се налагаше да говори, правеше това с напрегнатост и често пъти не особено добре; затова пък в диалози се проявяваше като добър събеседник — езикът й, винаги малко официален, бе добре подбран, чувствата й бяха сдържани, а изказванията й — разнообразни и достоверни. Каролайн я слушаше с много по-голямо удоволствие, отколкото бе очаквала.
На стената, срещу която бяха седнали, висяха три картини. В средата, над камината, бе портретът на една дама, а другите две бяха портрети на мъже.
— Много красиво лице — каза мисис Прайър, като наруши кратката пауза, настъпила след половинчасовия оживен разговор. — Чертите му могат да се нарекат съвършени. Длетото на нито един скулптор не би могло да ги направи по-хубави. Предполагам, че е портрет от натура, нали?
— Това е портрет на мисис Хелстоун.
— На мисис Матюсън Хелстоун? Съпругата на чичо ви?
— Да. Казват, че приликата е много голяма. Преди женитбата си тя е била смятана за най-красивата жена в околността.
— Бих казала, че наистина е заслужавала това отличие — какви правилни черти! В това лице обаче има нещо пасивно. Моделът едва ли е бил онова, което хората наричат „жена с дух“.
— Мисля, че е била изключително сдържана и тиха.
— Човек трудно би предположил, мила моя, че изборът на чичо ви е могъл да попадне на партньор с подобен характер. Той не е ли човек, комуто допада оживлението на някой по-весел разговор?
— Да, в компания това е така. Но той винаги казва, че не би могъл да се справи с приказлива съпруга — в домът си желае спокойствие. Според него човек излизал навън, за се наприказва, а у дома си се връщал, за да почете и поразмишлява.
— Бях чувала, струва ми се, че мисис Матюсън Хелстоун живяла само няколко години след брака си. Така ли е?
— Около пет години.
— Е добре, мила моя — продължи мисис Прайър, като се надигна, за да си върви, — бих искала да вярвам, че сте разбрали желанието ни да бъдете честа гостенка във Фийлдхед. Надявам се, че ще бъде така. Сигурно се чувствувате самотна тук, след като около вас няма никаква родственица, и вероятно прекарвате повечето от времето си в уединение.
— Свикнала съм с това — израснала съм съвсем сама. Ще ми позволите ли да ви помогна с шала?
Мисис Прайър покорно се остави на грижите на Каролайн.
— Ако имате нужда от помощ в учението си — каза тя, — можете да се обърнете към мен.
Каролайн благодари за проявената любезност.
— Надявам се, че ще мога често да разговарям с вас. Бих желала да ви бъда от полза.
Отново мис Хелстоун отвърна с благодарност. Тя си мислеше какво ли добро сърце бе скрито под привидната хладина на нейната гостенка. Забелязала, че на тръгване мисис Прайър отново погледна с определен интерес към портретите, Каролайн мимоходом каза:
— Портретът откъм прозореца е на чичо ми и е правен преди двадесет години. Другият, отляво на камината, е на брат му Джеймс, моя баща.
— Има известна прилика между тях — каза мисис Прайър — и все пак различната форма на челата и устните издава различие в характерите.
— Какво различие? — попита Каролайн, като я изпращаше до вратата. — Според всеобщото мнение Джеймс Хелстоун, баща ми, е с по-хубава външност от двамата — забелязала съм, че непознати хора се възхищават от неговата привлекателност. Намирате ли портрета му за привлекателен, мисис Прайър?
— Той е много по-меки и фини черти в сравнение с чичо ви.
— Но къде и какво е онова различие в характерите, за което споменахте? Кажете ми, искам да видя дали правилно ще се досетите.
— Мила моя, чичо ви е човек с принципи — челото и устните му издават твърдост, а погледът му е непоколебим.
— Добре, ами другият? Не се страхувайте, че може да ме засегнете, винаги предпочитам истината.
— Обичате истината? Много добре. Придържайте се към това предпочитание и никога не му изменяйте. Другият, мила, ако бе жив сега, едва ли би бил здрава опора за дъщеря си. Главата му обаче е с изтънчени черти; предполагам, че е позирал на младини. Мила моя (мисис Прайър внезапно се извърна), признавате ли неизмеримата стойност на принципите?
— Убедена съм, че никой не би могъл да притежава истинско достойнство без тях.
— Добре ли съзнавате това, което казвате? Мислили ли сте по този въпрос?
— Често пъти. Обстоятелствата ме принудиха рано да насоча вниманието си към него.
— Значи този урок не е бил напразен, макар и твърде преждевременен. Предполагам, че почвата не е нито бедна, нито камениста, в противен случай семената, попаднали там в този ранен сезон, не биха дали плод. Мила моя, не стойте на течение до вратата, ще простинете. Довиждане.
