— Не — отговори той. — Не можах да се запозная с нея. Тя умря.

<p>26.</p>

— Не мога да повярвам! — изрече Хю, когато Ласитър приключи разказа си. Англичанинът смукна дълбоко от цигарата си и бавно поклати глава.

Напълно поразен от чутото, Найджъл премести поглед от единия на другия и извъртя очи нагоре:

— Дявол да го вземе!

— Надявах се да намеря нещо в клиниката, което… Даже и сам не знам… Нещо, което да обясни случилото се — завърши Ласитър. — Но сега се сещам, че не съм питал за дома на Барези. Може да е имал кабинет там и…

Хю поклати глава и го разочарова, като обясни, че Барези е живял в пристройка към клиниката. Така че, когато тя пламнала, изгорели както стаите му, така и всичките му вещи.

— Опасявам се, че нищо не е останало. Абсолютно нищо.

— Pas des cartes, pas des phones, et pas des souvenirs — допълни Найджъл.

— А сестрите, персоналът? — попита Ласитър. — Може би те…

— Нямаше сестри — попари надеждите му Хю и загаси цигарата си. — Само няколко лаборантки… Но не ми се вярва, че има смисъл да се разговаря с тях.

— Лаборантки ли? Този човек е имал клиника… а не е наел нито една медицинска сестра?

— Той беше изключително потайна личност. А и клиниката беше по-различна от другите. Не беше едно от онези места, обсадени от орди пациенти, с лекари, които ги приемат в кабинетите си. Не беше и болница. Беше по-скоро… изследователски център, нали така, Найджъл?

— Мммм…

— Старият дявол не приемаше повече от петдесет-шейсет души годишно… макар че от това, което са ми казвали, ако е имал желание, е могъл да обработва пет пъти повече.

— Добре де, какви са тия лаборантки? — не се предаваше Ласитър.

— Едната беше по-скоро нещо като чистачка. Другата бе в малко по-голяма степен corpos mentis… но не си спомням да сме я виждали след пожара, нали, Найджъл?

— Не, струва ми се, че пожарът я бе изплашил до смърт. Някой, не помня кой, каза, че заминала за Милано.

Ласитър се намръщи и се замисли. После попита:

— Друг? Приятели… роднини?

Хю погледна Найджъл.

— Няма. Наистина. Макар че… Защо не поговорите със свещеника?

— Ами да — възкликна Найджъл, — свещеникът!

— Не бих казал, че бяха точно приятели…

— Ама играеха шах, нали? На площада! — настоя Найджъл. — Пиеха заедно по чаша…

Хю се съгласи:

— Вярно, отец Ацети може да ви каже нещо…

— Що за човек е той? — поинтересува се Ласитър.

Хю сви рамене:

— Преселник. Местните много не го обичат.

— Говори се, че бил нещо като болшевик — допълни Найджъл и потисна прозявката си. — Което, предполагам, обяснява защо са го изпратили тук.

— Както и да е — заключи Хю, — определено си струва да опитате да говорите с падрето. Освен това… той знае английски. И то доста добре.

— Ще го потърся утре сутринта — реши Ласитър. — Къде бих могъл да го намеря?

— В църквата. На площада. Ще ви обясня пътя — обади се Найджъл, — защото иначе има да се лутате. Макар че, както и да ходите, накрая все там ще излезете. Неизбежно е.

Тримата станаха едновременно и Хю предложи да приключи с почистването. Найджъл направи знак на Ласитър и тръгна през салона, гасейки свещите по пътя си. Когато излязоха във фоайето, англичанинът отиде при гишето за регистрация и попита Ласитър дали ще иска да го събудят.

— Нося си часовник, благодаря.

— Почакайте малко — спря го Найджъл, — има нещо, което искам да ви покажа. — Той отвори тежката книга за регистриране, прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед. — Тук записваме всички гости на пансиона от деня, в който го отворихме… макар тогава да бяхме ремонтирали само три стаи. Хю специално поръча книгата в Губио. — Той я затвори, за да може Ласитър да види фината кожена подвързия, фризовете в златно и зелено, корицата с величествения орел, понесъл в ноктите си табела с надпис: „Акила“. После прекара пръсти по повърхността и отвори на първа страница. — 19 юни 1987 година… Първият ни гост — мистър Базари. Остана два дни.

— Красива книга — призна Ласитър.

— Нали? Но аз ви я показвам, защото всичките ни гости са тук, вътре. Име, адрес, телефонен номер, дати на престоя. Потърсих сестра ви преди малко, намерих името й и си я спомних. Беше от тихите. Много четеше. Поиска ми рецептата за кейка. — Тъжно поклати глава. — Ето вижте сам.

Ласитър го направи и наистина видя записа за Катлийн Ласитър:

Катлийн Ласитър — КБ

„Кезуик Лейн“ 204

Бърк, Вирджиния, САЩ

703–347–2122

Пр.: 21–4–91

Зам.: 23–5–91

Беше останала 32 дни. Не помнеше, че е било толкова дълго. Трябва да е съвпаднало с период, когато е бил много зает… всъщност кога ли не беше много зает.

— Какво е това? — попита той и посочи съкращението „КБ“.

— Клиника „Барези“. Заради отстъпката. Използваме и други обозначения: „ТБ“ — е за туристическото бюро в Тоди, „АВМ“ — за агенция „Виадже мундиал“. — Ласитър кимна механично. Найджъл елегантно сви рамене: — Всички пациенти на клиниката са били и наши гости. Можете да разгледате, ако желаете…

Ласитър изведнъж схвана.

— Значи Хана Райнер…

— Хана, сестра ви… всички, нали ви казах.

Перейти на страницу:

Похожие книги