Сянката на Бога полностью

Самата мисъл за нещо такова тогава му се бе сторила абсурдна, но онова, което собствените му очи виждаха, бе:

Имаше нужда от чаша кафе, затова се върна в стаята, извади пликчето нескафе от барчето и кипна чаша вода, използвайки нагревателя, предвидливо предоставен от управата на пансиона.

Не знаеше какво да мисли. Името на Кер подсказваше… Не, доказваше… че има повече от един убиец и вече нямаше как да се прави, че „Умбра Домини“, смъртта на Бепи и пребиването му в Неапол не са част от една и съща мрежа. Но когато си зададеше въпроса „защо“… мозъкът му блокираше.

С чашата нескафе в ръка той се върна във фоайето, където го чакаха разтворената в началото книга за регистриране и включеният компютър.

Следващите три часа минаха в затъпяващ труд. Усещаше, че е изморен и концентрацията му изневерява, така че си наложи да проверява по два пъти всяка страница. Вниманието му обаче все се раздвояваше и в един момент се усети, че прелиства страница, без да е сигурен дали я е прегледал.

Беше три и половина сутринта, когато реши, че е напипал някаква логика. Но си забрани да мисли за нея, преди да е приключил. Смяташе, че това ще му позволи да се концентрира само върху случаите, които се вписват в схемата. Когато най-сетне стигна до края, небето бе започнало да порозовява.

Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.

Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал — да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:

Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.

Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо Джо! Чичо Джо! Гледай ме! Мога да правя кълбо. Виж!“, при което хлапето неумело се преобръща. Изобщо не беше кълбо, а по-скоро търкаляне по пода, но Брендън скача като олимпийски гимнастик, вдигнал победоносно ръце с горда усмивка.

Ласитър отново погледна списъка. Жените бяха предимно от Щатите и Западна Европа, но имаше и от Хонконг, Токио, Тел Авив, Рабат, Рио.

Премести компютъра на бюрото до прозореца и включи модема в телефонната линия. Използвайки програмата за кодиране, зашифрова файла cbguest.lst и го изпрати в офиса си във Вашингтон. После написа кратко писмо до Джуди Рифкин и приложи към него имената и адресите на осемнайсетте жени. Помоли я да съобщи на Риордан, че поне пет от жените в списъка са мъртви и че е много вероятно останалите да ги грози смъртна опасност. Риордан трябваше да се свърже с властите в съответните населени места и да издейства съответната защита на застрашените. Спомена, че смята да се върне до ден-два, за да обясни подробно.

Междувременно нареди на Джуди да отвори досие на името на покойния Игнацио Барези от Монтекастело, Италия, и да започне да събира информация за него, за клиниката му и за метода на оплождане, известен като „донорство на ооцита“. Накрая я помоли да подкрепи Риордан в откриването на останалите тринайсет жени. Имаше вероятност, ако се действа чрез полицаи, всички те да се изпокрият. А той точно това искаше.

Писмото се получи дълго две страници и след като го изпрати по електронната поща на Джуди, усети, че вече адски му се спи. Тогава осъзна, че е уикенд и има опасност Джуди да не провери пощата си до понеделник сутринта, което беше недопустимо. Погледна часовника си. Пет и половина сутринта, значи единайсет и половина във Вашингтон. Посегна към телефона и набра домашния номер на Джуди. Чу сигнала за позвъняване четири пъти, след като се включи телефонният й секретар. Изчака дългия сигнал и поканата да остави съобщение, после каза: „Джуди, обажда се Джо. Провери електронната си поща веднага. Важно е. Ще се видим след два дни“.

Съблече се и се просна на леглото, сякаш се готвеше да заплува по гръб. Затвори очи, вслуша се в дишането си и зачака да заспи.

Но мислите му се въртяха във вихрушка. Видя Мари Сандерс, хванала за ръчичка момченцето си. Очите на детето бяха махагоново кафяви и бездънни като кладенец. После изплува почернялото личице на Брендън, стрелна се през главата му и се разнесе гласът на Томи Труонг: „Няма кръв в това малко момче.“ След това се сети за опустошения поглед на Иржи Райнер. И за сълзите на Кара Бейкър.

Боже Господи, помисли си той и дръпна постелките през главата си, това си е живо клане!