Сянката на Бога полностью

Истината е, че всъщност всички ние сме безпомощни същества, подвластни на прищевките на съдбата, мислеше си Ласитър. Катастрофират коли, самолети се разбиват, болестите се разпространяват, невинни хора загиват при престрелки, които изобщо нямат отношение към тях. Сякаш сме опитни животни в нечия лаборатория. Сигурно затова хората се молят, вземат витамини и се прекръстват. Затова чукат на дърво и пишат писма до редактора. Всичко е начин да се поддържа илюзията, че животът е справедлив или дори да не е справедлив, има начин да се оцелее, стига да защитиш добре себе си и близките си. Например с подходящ амулет. Само дето витамините не помагат, писмата остават непрочетени и изглежда Никой не слуша молитвите ни.

Но защо Кати? И защо Брендън? А защо не?

— Ъ-ъ… Джо? — Фреди го гледаше обезпокоено. — Добре ли си?

— Да. Извинявам се. Бях… как да кажа… изненадан.

— Разбрах. Добре, както ти казах, аз общо взето приключих със списъка…

Ласитър вдигна ръка:

— Чакай малко… Какво означава това „общо взето“? Приключил ли си, или не си?

— Има само една, която не успях да издиря. Засега. По тази причина не мога да съм сигурен, че и тя е мъртва, но…

— Как се казва?

— Мари Уилямс. От Минеаполис.

Ласитър помълча.

— Колко задълба?

Фреди сви рамене.

— Не съм се престаравал. Направих, каквото и за останалите.

— Тоест?

Фреди извади от куфарчето си една папка и я плъзна по бюрото.

— Тук има доклад за всяка една. Джоди пое половината, другата половина взех аз, два случая прехвърлихме на подизпълнители. Рутинна работа, поне в по-голямата си част. Нали разбираш, не беше като да търсим Унабомбер. Най-основните неща.

— Например?

— Ами… започвахме с обаждане на телефонния номер, ако имаше такъв. Ако нямаше, използвахме адреса, за да го научим от „Крис-крос“. Повечето от номерата вече бяха закрити, но в един-два случая на тях се обади съпруг. След това говорехме със съседите. Имаме CD ROM-ове с данните от последните осем години. Знаеш как е: въвеждаш адреса и получаваш съседите от двете страни на къщата, отсреща и така нататък. Та, обаждахме им се и те ни разказваха какво се е случило. Една и съща история с малки вариации: майката и детето са убити, понякога цялото семейство; умишлен палеж.

— И винаги е имало деца?

— Момчета. Винаги са били момчета и нито едно не е било на повече от четири години.

— А Токио, Рабат… и тях ли издирихте?

— Това са случаите, които възложихме на подизпълнители, но съдбата им е същата.

— Искам да съм сигурен. В каква степен това е потвърдено? И каква част от него е само…?

— Приказки?

— Да-а…

— Няма приказки! Зад всеки нещастен случай стои дата, проверена в местните вестници. Разговаряхме със застрахователи, проверявахме в архивите на пожарните, свързвахме се с погребалните бюра… Всички са мъртви.

— Освен… Как й беше името…

— Да, освен нея. Може би…

Ласитър отвори папката и погледна досиетата. Нямаше нито едно, по-дълго от страница:

Ласитър прелисти досиетата, докато не попадна на:

— Какво научихте за тази, която не успяхте да издирите?

— Тя беше мой случай — уточни Фреди. — Да видим сега… Позвъних на телефона… без отговор. — Вдигна пръст. — Момент, не беше така — получих факс сигнал. Набирах го двайсетина пъти. Накрая някой вдигна слушалката и ми каза: „Това е факс номер“. Само че не на мен тия! „Не затваряйте, моля ви“, казвам. Но после се разбра, че това е някакъв застрахователен агент, който имал този номер от две години.

— Искаш да кажеш, че се е преместила преди две години?

— Да, повече от две години. Проверих адреса в „Крис-Крос“ и се оказа, че на него има над двеста номера.

— Значи е жилищен блок.

— Точно така, „Фонтаните“ или нещо подобно. Както и да е, намерих телефона на домоуправителя и той провери апартамента. Според него Мари Уилямс е живяла там около две години. Напуснала през 91-ва. Не е оставила адрес, на който да й доставят пощата. Всъщност човекът ми каза, че дори не е изтеглила предплатата за апартамента, значи е напуснала набързо.

— Спомни ли си я?

— Не, бил нов. Както и съседите.