— Видяхме снимка с телеобектив — напомни Ласитър.
— Снехме наблюдението снощи.
— Какво? — ахна Риордан.
— И чий гениален мозък го измисли? — попита Ласитър.
— Моят — отговори Драбовски.
Ласитър и Риордан се спогледаха.
— Том, за Бога — поклати глава Риордан, — защо си решил, че това е добър ход?
— Защото това тук е село! — изкрещя Драбовски. — Ако изобщо сте забелязали тази подробност! Половин дузина хора непрестанно влизаха и излизаха от къщата, а микробусът отсреща беше като… звездолет! Не исках да го изплаша, окей?
— Окей… Не, не е „окей“. Кучият син пак се измъкна — напомни Ласитър.
— Така изглежда — изсумтя Драбовски.
Ласитър се извърна на пети и се отправи към вратата. Риордан го последва без колебание.
— Нещо не е наред — промърмори Ласитър. — Има нещо гнило!
— Разбирам те…
— Няма логика!
— Знам.
— Какво от това, че Грималди щял да забележи, че го следят? Какво би могъл да направи? Да прокопае тунел?
— Не знам. Как бих могъл да предположа какво са мислели?
Излязоха и тръгнаха по пътеката към колите и микробусите. Ласитър видя сестрата да говори с един от агентите. Ръцете й бяха в белезници, но тя се усмихваше… мило… докато отговаряше на въпросите му.
Ласитър се поколеба.
— Недей — усети намеренията му Риордан.
Но Ласитър не можа да се сдържи. Отиде при нея, сграбчи я за лакътя и я извъртя към себе си.
— Приятелят ти изби семейството ми. Знаела си това, нали? Уби ги, докато спяха. Голям пич…
— Ей — извика агентът и на свой ред дръпна ръката на Ласитър. — Ей, ей, ей…! Я стига!
Джулиет го погледна с насълзени очи.
— Съжалявам… — каза тя. — Но… какво друго очаквахте?
Изведнъж Риордан се вмъкна между двамата като ирландска версия на Махатма Ганди с високо вдигнати ръце.
— Хайде, хайде! Да си вървим! Няма проблем! — Прихвана Ласитър подръка, издърпа го и го поведе към колата си.
— Какво съм очаквал? — изумено прошепна Ласитър. — Какво, по дяволите, бих могъл да очаквам?
Джуди дойде на работа едва в четвъртък. Под лявото й око имаше тъмно петно.
— Край — обяви тя, като затвори вратата зад себе си.
— На кое? — вдигна поглед Ласитър. — На кариерата ти като бейзболен съдия?
Джуди спря и го погледна с наклонена встрани глава.
— Не, на твоята като частен детектив.
Ласитър се облегна на стола си.
— О-о, я виж… — каза той, мразейки се за безразличието в гласа си.
— Да, това празнувах, когато ми се случи случката. Защото стигнахме до споразумение. — Тя се отпусна на стола пред бюрото му и кръстоса крака. — Щом адвокатите им подготвят документите и след като нашите ги прегледат внимателно… ти се изнасяш оттук.
— Добре. Как е окото?
— Окото ще се оправи. Сигурно те интересува колко ще получиш? А дали да не ти дам онова, което заслужаваш, и да задържа останалото?
— Не-е — засмя се Ласитър. — Парите доста ме интересуват.
— Така и предполагах. Пълната сума, значи? Осемнайсет и половина.
— Наистина!?
— От която за теб остават дванайсет, а останалите се разпределят между дребните акционери.
— Като теб.
— Като мен. И като Лио. И като Дънуолд. И като всички останали. Даже Фреди има една-две акции. Предостатъчни, за да си купи кола.
— На това му казват „разпределение на печалбата“.
— Знам какво му казват…
Телефонът иззвъня.
— Да — каза Ласитър в слушалката. Остана така, без да проговаря близо минута, после погледна Джуди: — Говорим си за дявола и… Добре, пусни го. — Джуди въпросително го изгледа. — Фреди… Нали нямаш нищо против?
— Не — каза Джуди и стана. — Ще дойда пак.
— Остани — нареди й Ласитър. — Ще отнеме секунда. После искам да обсъдим с теб как да поднесем новината.
На вратата леко се почука и влезе Фреди. Изглеждаше потиснат. Видя Джуди и каза:
— Хей, Джуд… чух за инцидента. Радвам се, че си окей. — После се обърна към Ласитър: — Поработих върху имената, които ми даде…
— Приключвай вече. Дадох списъка на Риордан.
— Че аз съм приключил — сви рамене Фреди.
— С всичко?
— Ами да, почти.
— И…?
— Мъртви са.
Ласитър го гледаше безмълвно, докато Джуди местеше погледа си от единия мъж върху другия. Накрая Ласитър прошепна:
— Какво каза?
Фреди преглътна е усилие.
— Съжалявам, но… казах, че всички са мъртви.
Ласитър бе изгубил дар слово. „Всички са мъртви…“
Това е краят, реши той. Няма какво повече да се направи и никога не е имало смисъл да се започва каквото и да е.
Регистрационната книга на пансиона и съставеният благодарение на нея списък му бяха дали надеждата, че някои от жените и децата са още живи. Ако това се бе оказало истина, разследването му можеше да изиграе по-висша роля, отколкото да послужи като средство за отмъщение или — още по-зле — да задоволи само любопитството му. Защото, ако имаше оцелели, той можеше да ги спаси. А те на свой ред щяха да му се отплатят, като му помогнат да разбере защо са били убити Кати и Брендън.
Само че сега… сега, след като нямаше живи… Осъзнаването на този факт го правеше напълно безпомощен.
