— Ще видя какво можем да направим по въпроса — обеща Риордан, — но… почакай секунда! — Някой закрещя на испански, друг му отговори. Ласитър чу как Риордан закрива с ръка микрофона и изревава на свой ред с всички сили:
— Както пожелаеш, Джим.
— И се обади на Тери Конуей!
— Добре.
Риордан замълча и когато проговори, гласът му беше твърд и безкомпромисен:
— Нека те попитам нещо…
— Какво?
— Ти си мислиш, че всичко е свършило, така ли? Всички са мъртви, с изключение на онази, дето ми каза името й, която най-вероятно също е мъртва. Значи толкоз. Последна спирка. Прав ли съм? — Въпросът му бе риторичен. — Прав съм, естествено. Но нека ти кажа нещо. Никой от нас няма грам представа за какво е цялата шибана работа, нали така? Следователно
— Ще се обадя на Тери.
— Направи го — с по-спокоен глас каза Риордан и затвори.
Но той не се обади на Тери. Поне не веднага.
Вместо това прелисти ролодекса на бюрото си и намери картичката на любимия си информационен брокер — фирмата във Флорида.
— „Услуги“ — отговори женски глас още на първия сигнал. Това беше едно от нещата, които му харесваха в тази фирма. Бяха ефикасни, работеха бързо, съблюдаваха строга дискретност. И никога не те караха да оставяш съобщение на гласовата им поща.
— Джо Ласитър от „Ласитър Асошиитс“. Имаме при вас текуща сметка — и той издиктува номера й.
— Какво можем да направим за вас?
— Искам доклад за кредитната история на Мари А. Уилямс, последен известен адрес в Минеаполис. — Даде адреса и попита: — Колко назад можете да се върнете?
— Колкото можете да си позволите да платите — последва незабавен отговор. — Помните ли Брайди Мърфи?
„Гейтуей Секюрити“ беше собственост на симпатичен млад мъж на име Тери Конуей, бивш защитник от Националната футболна лига, но също така с диплома на правист и глава на бизнесмен. Тери вече правеше повече пари, отколкото някога бе направил във футбола, което беше отличен атестат.
„Гейтуей“ си бе намерила уютна ниша в сферата на безопасността, като осигуряваше бодигардове за богати, за известни и за скандално известни, за дипломати, политици, знаменитости, мениджъри, техните семействата и тяхната собственост. Не беше конкуренция на „Уакенхът“ или някоя от компаниите, които предлагаха възможност да си наемеш действащ полицай, но беше специализирана в охраната на изпълнителни директори на преуспяващи фирми. При Тери имаше само професионалисти, никога портиери в баровете.
Ласитър обаче се отвращаваше от мисълта да си наеме бодигард, което означаваше да се постави доброволно под наблюдение и да плати прескъпо за това някой да си вре носа в личните му дела. А че щеше да има работа с досадник, бе извън съмнение, защото на тези хора се плащаше именно за да се превърнат в нечия сянка — с кодовите думи, мобилните телефони и вечното си присъствие.
Знаеше го, защото беше осигурявал точно такава охрана за няколко свои клиенти. Първоначално хората бяха благодарни на усещането за безопасност и естествено, бяха поласкани да бъдат постоянен център на нечие внимание. Но след известно време започваха да се оплакват. А после да се молят: „Ама необходимо ли е всичко това? Колко още ще продължи?“.
Накрая все пак звънна с неудоволствие и когато лично Тери отговори на обаждането му, се опита да му обясни накратко:
— Имам един изпълнителен директор във Вашингтон — цивилно лице, без семейство, на трийсет и пет…
— Държавен служител?
— Не. Както и да е, наскоро е имало доста сериозни заплахи срещу живота му…
— Като?
— Стреляли са по него.
— Значи наистина са сериозни.
— Така че сметнахме за добре…
— Кой е клиентът? — прекъсна увъртанията му Тери.
— Аз.
Дълго мълчание. Накрая Тери проговори:
— Е, това вече са лоши новини — убият ли те, губя един от най-добрите си клиенти. — Отново замълча. — Ето какво — каза след малко той, — пращам ти Бък. Той е от дискретните, ще ти хареса.
— Това Бък Долара ли е, или Бък Елена38?
— Много смешно. Ще дойде в офиса ти към шест, а дотогава ще изпратим и някой у дома ти, за да огледа. Междувременно, мисля, че е добре да преспиш поне тази нощ в хотел. С Бък, естествено.
Ласитър си промърмори нещо, след което каза:
— Добре, да се надяваме, че ще ми хареса.
Тъкмо свърши разговора и факсът забръмча. Ласитър отиде да види какво получава. Първо излезе знакът на „Услуги“. Следваше заглавие: „Уилямс, Мари А.“ С възхищение видя, че това е докладът за кредитната история, който бе поискал, и че включва както рождената й дата (8 март 1962), така и номера на социалната й осигуровка.
