— Репортерът — който впрочем, се казва Майкъл Финли — направил снимки. Преди да застане пред вратата й, постоял навън в колата си. Проследил я да излиза и влиза няколко пъти. Видях снимките. Сега… Признавам: косата й е кестенява, прическата различна, носи слънчеви очила. Но прилича на нея. Няма съмнение.
— „Прилича на нея“.
— Не съм свършил! Обадих се на Финли. И той ми каза, че със сигурност е Калиста Бейтс.
— И откъде знае?
— Направил проверка на кредитната й история. Опитал номер на социалната й осигуровка на Мари Уилямс с различно име: Калиста Бейтс. И получил всичко! Оказва се, че „Калиста“ било сценичен псевдоним, някаква измишльотина, творение на нейния агент, който я поел при пристигането й в Калифорния. Човекът искал нещо, което да стои добре на афиша, нали разбирате? Само че тя не пожелала да смени и номера на социалната си осигуровка, защото така и така данъците щял да плаща един и същи човек.
— Това не е ли объркало системата?
— Изненадващо, не. Освен това още не се е криела…
— Чакай малко да си изясня нещо. Значи истинското й име е?
— Мари Уилямс.
— Но го сменила на Калиста Бейтс, когато станала актриса?
— А когато напуснала Калифорния, се върнала обратно към Уилямс. — Частният детектив помълча малко и продължи: — Знаете ли, възхищавам се на номера, който ни е извъртяла, особено след като всички знаем колко известна е била. Хамелеоните са нищо. Тази жена е… Една… Страхотна… Актриса!
— Какво се е случило с Финли?
— О, Финли си е добре. Човек може да не се безпокои за него. Успял да измъкне списъка на кредитите, които тя раздала. Още се храни от това. Нали се сещате: „Любимите ресторанти на Калиста“, „Калиста на Родео Драйв“, „Тайните места за отдих на Калиста“. Такива работи.
Ласитър почувства паника. Продължавайки списъка на Гари, той виждаше в съзнанието си:
— Ъ-ъ… Гари, нека те попитам нещо. Ти какво каза на този тип? Питам дали моето име изплува в даден момент?
— Не, не беше споменато изобщо. Казах му, че съм нает от група за помощ на жени, жертви на маниаци. Дадох му и двеста долара, за да го склоня да си отвори устата.
Ласитър помисли.
— Добре — въздъхна той, — но аз не съм съвсем сигурен как да постъпя оттук нататък. На мен ми се струва, че след като е било трудно да бъде открита, преди да…
— … Сега ще бъде още по-трудно. Съгласен съм. Но ние разполагаме с някои нишки от кълбото. Домоуправителят спомена, че тя доброволно е полагала общественополезен труд в библиотеката. Посещавала е някои курсове в колежа. И после това с бременността… Има вероятност да е слушала лекции „Ламоз42“, да е станала член на група, защитаваща определена кауза, и какво ли още не. Мога да проверя тези неща.
— Добре, направи го. Да видим какво ще излезе. А докато сме на тази тема, дай ми телефона на онзи репортер. Как му беше името? Финли.
Стойкович каза номера.
— И последно!
— Какво има?
— Докато звъните на Финли, си извадете портфейла — и чернокожият детектив от Минесота басово се изсмя. Като отекваща гръмотевица.
Беше като вица за добрата новина и лошата новина, в който и двете новини са по същество еднакви. Фактът, че беше сложно да се намери, затрудняваше и предупреждението, но и убиеца. А щом аз не мога да я намеря, мислеше си Ласитър, значи никой не може. Като професионалист поне в това беше сигурен.
Стана и отиде при прозореца. Навън се спускаше здрач, толкова студен, че дори снеговалежът беше спрял. Небето зад Пентагона беше в рядък сапфиреносин нюанс и блестеше със свръхестествена чистота. Огрятият от прожектори купол на Капитолия блестеше със студено сияние, а детайлите по него се виждаха толкова ясно, че му напомняха за гравираните миниатюри, от слонова кост, които се предлагаха в Чайнатаун.
