— Не — каза той, — няма такова нещо. Добре, момчета… ще ви звънна след полунощ. — Сложи обратно слушалката и се обърна към Ласитър. — Къщата ти в провинцията ли е?
Ласитър поклати глава.
— Повечето хора не възприемат Маклийн като провинция.
— Пико видял елен. Изплашил се до смърт. — Засмя се отново. — Знаеш ли какво ме попита? — Ласитър го погледна изчаквателно. — Дали
Седяха на дивана, гледаха „Бързака“ и ядяха пица. Бирата беше студена, салатата — свежа, а пицата — по-добра, отколкото можеше да се очаква.
Филмът беше забавен, много забавен, но от време на време Ласитър усещаше, че е на ръба. Малко по-тежка режисьорска ръка, малко по-слаби артисти и резултатът щеше да е катастрофален.
Всъщност нещата се крепяха единствено на Калиста. Тя беше направо гений на комедията и играеше блестящо роля, изтъкана от клишета. Не беше тъпата блондинка, а по-скоро коварната жена, умееща да се прави на глупава, когато това й носи изгода.
Бък знаеше филма наизуст и подсказваше на Ласитър по-интересните моменти, като го смушкваше с лакът.
— Ето тук ще отидат в Световния търговски център… Обърни внимание на дребния отзад!
По средата на филма дори го плесна по ръката.
— Ама виж бе, човече, виж какво правят!
Облечена в тъмен костюм и с огромна шапка, Калиста се представя за опечалена в погребален дом. Затрупан с цветя, партньорът й в престъпните комбинации лежи в ковчег и се преструва на умрял. Калиста бавно пристъпва напред, коленичи отстрани и започва да се моли. Или поне така изглежда, докато камерата не се приближава. Тогава става ясно, че тя и „трупът“ спорят един с друг през зъби:
— Дай ми ключа — настоява тя.
— Не мога! Ще ме видят, че мърдам.
— В кой джоб е? Ще си го взема сама!
— И ще ме оставиш тук? Няма да я бъде!
За ужас на погребалния уредник и пред погледите на вцепенените опечалени Калиста започва да рови в джобовете на трупа.
— Кълна се в Бога, Уолтър, че ако не ми дадеш шибания ключ, ще те убия!
— Не можеш да ме убиеш — надига се на лакът покойникът, — защото вече съм умрял. Нали това беше номерът!
Уредникът припада, Калиста сграбчва ключа и…
—
— О, човече! — оплака се Бък. — Какво правиш? Това беше един от най-смешните моменти! — Ласитър вдигна ръка във въздуха и му даде знак да мълчи. Бък веднага схвана, че интересът на Ласитър към Калиста Бейтс няма нищо общо със забавленията, и примирено кимна. — Добре, отивам в кенефа — каза той с нацупено лице. — После ще потърся лед.
Ласитър кимна, без да го слуша. Върна филма минута-две назад и го пусна бавно до кадъра, който така го бе поразил: когато камерата бе дала в едър план забуленото лице на Калиста. Натисна бутон „Пауза“ и кадърът затрептя на екрана.
Не, нямаше грешка.
Калиста Бейтс.
Впил поглед в екрана, Ласитър си припомни погребението, сякаш и то беше филм.
Лакираните дървени ковчези, малък и голям, са спуснати в правоъгълните гробове, прясно изкопани, за да ги приемат. Всеки ковчег е посипан с бели рози, донесени от опечалените. Една последна роза пада бавно в кинематографичен каданс и леко отскача при докосването до капака.
Един мъж — това е самият Ласитър — стои на дискретно разстояние и чака надошлите да му поднесат съболезнованията си. Първа сред тях е непозната привлекателна блондинка — всъщност много от присъстващите тук са му непознати, — облечена в черно, със старомодна шапка и полупрозрачен воал.
За момент Ласитър се изтръгна от спомена и се вгледа в екрана. После пак затвори очи.
Жената му се струва позната, но не може да се сети откъде. Съседка на Кати? Или майка от забавачката? Момченцето е на възрастта на Брендън, с тъмна къдрава коса и смугла кожа. Притеснен е, че не може да си спомни името на жената. Вижда се как се навежда напред: „Срещали ли сме се?“, но тя поклаща глава. „Запознахме се със сестра ви в Европа.“
Изведнъж телевизорът оживя едновременно със звук и образ — предпазният механизъм, свързан с бутона „Пауза“, освободи жената на екрана, която прибра ключа в джоба си, проби си път между опечалените и…
Звукът беше прекалено силен. Ласитър изключи телевизора и се опита да помисли. Тя сигурно му се беше представила на погребението на Кати и Брендън, но той не можеше да си спомни името й. За нищо на света.
Въздъхна, седна обратно на дивана и си отвори бира. Калиста Бейтс, Мари Уилямс, която и да бе… тя и синът й бяха живи през ноември. Но дали
Появи се Бък с пластмасова купа лед в ръка. Погледна тъмния екран и се зарадва:
— Ей, благодаря, че ме изчака. Наистина…
Довършиха пицата, почти доизпиха бирата и доизгледаха филма. Известно време Ласитър виждаше само лицето й, после обаче действието го погълна и той започна да се смее и да чака Бък да го смушка.
