— Чувствам се като Джеймс Бонд — отбеляза в един момент Ласитър.
— Всички го казват — усмихна се Бък.
Спряха в магазин на „Севън-Илевън“, за да купят опаковка с 12 кутии „Будвайзер“, а след това се отбиха в „Блокбъстър“, за да вземат за гледане две касети с Калиста Бейтс. Когато пристигнаха в „Комфорт Ин“, Ласитър изчака в колата, а регистрацията направи Бък. Усещаше се като в банково хранилище.
След малко Бък излезе и пазейки равновесие, се приближи по заледения паркинг.
— Взех съседни стаи — обясни той — и поисках видеокасетофон.
После влезе в колата, зави зад хотела и повлече Ласитър по стълбището към третия етаж.
— Можехме да отидем в „Уилърд“ — подхвърли той. — Щях да платя.
Но Бък поклати глава:
— Тук е по-добре. Ако някой тръгне да търси Джо Ласитър, няма да започне с „Комфорт Ин“ в предградията.
Стаите им бяха в края на коридора, точно на стълбищната площадка, и бяха свързани с врата в общата стена. Бяха относително големи и приятно обзаведени, с широки легла и панорамен изглед към междущатска магистрала 95.
— Взех ги с тройна отстъпка! — похвали се Бък. — Шейсет и четири долара на нощ… с данъка и закуската. — Отиде до прозореца и пусна завесите. — В хотел като този охраната е добра. В полунощ заключват и трябва да позвъниш, за да ти отворят, ако си закъснял навън. Освен това във фоайето стои въоръжен пазач. В голям хотел като „Уилърд“ разчитат само на портиера. Бодигардът поклати глава: — Сякаш той може нещо да направи.
Ласитър се просна на леглото и се зачете в текста върху кутията на едната касета.
„Калиста Бейтс е точна като «Ролекс» — четири звезди!“ — „Ню Йорк таймс“
„Паднахме от смях!“ — „Сискел & Еберт“
„Блокбъстър“ ви съветва: „Ако този филм ви е харесал, гледайте и «Риба, наречена Уанда». Достъпна във всичките ни видеотеки“.
Вторият филм беше фантастика.
„Изумителен!“ — „Ню Йорк дейли нюз“
„Ужасяващ.“ — „Премиера“
„Калиста е неустоима. И вие ще поискате да я последвате, където и да е!“ — „Ролинг Стоун“
Спомняше си възторга по „Гайдаря“ и намерението си да види този филм. Помнеше дори че бе гледал връчването на Оскарите с… коя беше? Джилиан! В паметта му изплува Джилиан… усмивката с трапчинките и млечнобелите й гърди. Какво ли стана с нея?
Връчването на наградите на Академията беше невероятна скука, но Джилиан бе настояла. Беше отстъпил, без да скрива неудоволствието си, и в резултат изтърпя нощ на тъпи шеги, декори за хокейно игрище и аранжирана музика — всичко двойно по-нетърпимо заради досадата, с която Джилиан се бе съпротивлявала на опитите му да я съблазни. Седеше на дивана като залепена, скачаше възбудено от време на време и свиркаше в полза на своите фаворити. Когато обявиха връчването на Оскар за най-добра актриса, камерата бе проследила победителката по пътя й към сцената, а след това се бе върнала на Калиста Бейтс. Джилиан бе възмутена, че не печели Калиста, но и тя, и Ласитър, и всички в залата онемяха от възторг, когато актрисата непринудено извади хармониката и я вдигна до устните си с онзи неповторим закачлив поглед, напомнил на всички, че „Пени“ знае как да постъпи, когато я прекарат.
Така и не видя филма, а 1986-та му се губеше. Това беше годината, когато бе основал фирмата. Година на търсене на хора, наемане на помещения и на справяне с цял куп работа. Помнеше дни с по шестнайсет часа в офиса, но самата година — и Джилиан — не беше оставила следи в него.
Бък вдигна телефона и поръча пица от местен ресторант, който се рекламираше с тухлената си пещ и безплатната си доставка.
— Повикайте ме отдолу. Ще сляза да я взема… и не забравяйте салатите.
После Бък се обади на Пико и Чаз — останалите от „екипа“. Те в момента проверяваха дома на Ласитър в Маклийн. След кратък разговор Бък се изсмя с изненадващо тънък глас:
