Сянката на Бога полностью

Когато свърши, Ласитър отиде да си вземе душ, а Бък завъртя няколко телефона. Изгледаха новините заедно, после проследиха как „Никс“ размазват „Булетс“. Накрая Бък се надигна:

— Аз — каза той — отивам да нюням. Но съм наблизо, така че, ако има нещо, свиркай.

Свиркай. Уди използваше този израз, което напомни на Ласитър нещо друго… или почти му го напомни. Изпита мъчителното усещане за спомен на границата между съзнанието и подсъзнанието, но покрай него имаше и още нещо. Нещо за истинската самоличност на Калиста — Мари Уилямс. Изведнъж се сети: Ами ако е Грималди? Ако Грималди е направил запитването за кредитната история на Мари Уилямс?

Стана от леглото и отвори куфарчето си. Извади от него папка, отвори я на отчета за Мари Уилямс и погледна страницата:

Чикаго — старата база на Джон Доу.

Без обаждането на Грималди до „Ембаси Суитс“, където бе наел стая, представяйки се за Хуан Гутиерез, самоличността на италианеца така и щеше да си остане загадка. Ласитър погледна датата на запитването и видя, че е направено две седмици преди смъртта на Кати и Брендън.

Което не доказваше, че зад него стои Грималди. В крайна сметка, информационните брокери са за всички — самият той използваше фирма в Маями. И все пак… Ако някой търси Мари Уилямс и единственото, е което разполага, е стар, вече невалиден адрес, кредитната проверка е добра първа стъпка. При повече късмет така може да се научи новият адрес или най-малкото да се разберат номерата на кредитните карти. А с тяхна помощ Грималди можеше да следи придвижванията й… стига, разбира се, тя да не се криеше. А явно тя правеше точно това. Затова и беше забравила за кредитните си карти… което може би й бе спасило живота.

Шофьорът, Пико, се оказа немногословен кубинец, който ги откара в „Ласитър Асошиитс“ за рекордно време, сновейки по заледените улици из центъра с ловкостта, с която Майкъл Джордан се провира към коша на противника.

Бък остана в приемната, притеснявайки Виктория с присъствието си, а Ласитър нареди на отдел „Проучване“ да извършат кредитна проверка на Катлийн Ан Ласитър, „Кезуик Лейн“ 132, Бърк.

В слушалката настъпи моментна тишина, после гласът неуверено попита:

— Това не е ли…

— Да.

— Окей… веднага.

После позвъни на Уди.

По някое време през нощта си бе спомнил какво го бе накарало да се сети за него. Всъщност не беше Уди, а един от братята му… Анди, Гъс… или Оливър.

Семейството на Ник Удбърн — съвипускника на Джо Ласитър в „Сейнт Олбънс“ — бе знаменито. Не по начина, по който бе известно семейството на Ласитър. А заради числеността си.

Децата в него бяха единайсет — седем момичета и четири момчета, — число, толкова необичайно за стандартите на Вашингтон, че където и да отидеха Удбърнови, славата ги съпътстваше. Всички говореха едно и също като мантра: „Имат единайсет деца… а даже не са католици… даже не са католици… даже не са католици!“.

Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун — къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.

Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди:

— Не мога да говоря, в съвещание съм.

— Не искам да говоря с теб — успокои го Ласитър, — а с един от братята ти.

— Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…

— Онзи в таблоида.

— Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.

Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.

Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.

Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.