— Не знам. Така и не научих този език. — После наклони глава преценяващо и допълни: — Струва ми се, че се моли.
Когато сложиха обгорения на операционната маса, пожарът на „Кезуик Лейн“ бе овладян и двама пожарникари вече се готвеха да влязат, за да търсят жертвите. Съседите им бяха казали, че в къщата живеят двама — жената собственичка и тригодишният й син. Съпруг нямало. Била самотна майка и волвото й било в гаража.
Въпреки щипещия ноемврийски студ и късния час тълпата зяпачи бе набъбнала до към петдесетина души. Линейките, полицейските коли, пожарните и телевизионните екипи даваха своя принос в царящия хаос. По ливадата се кръстосваха маркучи и хората вече стъпваха в рядка кал.
Двата снимачни екипа и радиорепортерът живееха в собствен объркан свят, влачейки след себе си плетеница от кабели и стойки за прожектори. Съсредоточени и загрижени, те работеха от двете страни на улицата и завираха микрофони в лицата на пожарникарите и свидетелите.
— А коя е вашата къща?
— Нямам такава. Аз съм наемател. Чух по радиото… полицейското. И дойдох тук.
Всички бяха на мнение, че пожарът е бил странно интензивен и че никой не е напуснал къщата… с изключение единствено на обгорелия мъж.
При първото си влизане пожарникарите претърсиха овъглените и вече подгизнали останки по пода. Нямаше оцелели и не можеше да има. Качването на втория етаж се забави поради опасението да бъде използвана стълбата, която всеки момент щеше да рухне.
Докараха стълба отвън, двама пожарникари стъпиха в клетката и стълбата се насочи към единия от горните прозорци, разбивайки стъклото.
Всички виждаха, че спасителните опити са обречени на неуспех. Беше немислимо някой да е оцелял в огнения ад. Дори да бе избегнал по някакъв необясним начин пламъците, щеше да го довърши димът. Но все пак имаше някаква, макар и минимална възможност някой да е имал съобразителността да се скрие в банята и да нахвърли мокри кърпи по вратата. Пожарите са непредсказуеми — понякога те преследват, докато не се доберат до теб, друг път не ти обръщат никакво внимание. При пожар човек просто не знае каква ще му бъде съдбата.
По-младият от двамата пожарникари скочи през дупката на разбития прозорец и веднага опита с лост здравината на пода. След като се увери, че по него може да се върви, тръгна навътре, оставяйки колегата си в коша, готов да помогне, ако се случи нещо непредвидено.
Не след дълго намери очакваното: тяло на възрастен човек и на малко дете. Бяха в леглата си или по-скоро в онова, което беше останало от тях — матраци, изгорели до пружините, покрити с късчета почерняла тъкан. От чаршафите беше останала само овъглена материя, залепнала за кожата на жертвите. До главата на детето имаше две малки стъклени очи — тъжните останки от плюшена играчка. Момченцето и майка му все още бяха различими. Ако пожарните бяха пристигнали две минути по-късно или ако пожарният хидрант е бил по-далече, от тях и къщата нямаше да е останало нищо. Само дим и кости.
По устав заместник-началникът на пожарникарите трябваше да уведоми най-близкия родственик, и то веднага. Когато в скъп квартал като Кобс Кросинг изгаря къща за 400 000 долара и при пожара загиват хора, това си е новина, а новините се разпространяват бързо. Макар пожарът да бе избухнал късно вечерта, нямаше никакво съмнение, че щеше да намери място в сутрешните издания и ранните емисии. Затова заместник-началникът се обади където трябва и научи, че къщата е била собственост на Катлийн Ан Ласитър, която живееше —
Който точно в този момент сънуваше.
В съня си Джо Ласитър се виждаше на брега на Потомак, точно над Големите водопади, хвърлил въдица за голямоуст костур. Дръпна китка и кордата се изви над реката — перфектно замятане мечта. В следващия миг костурът клъвна и той започна да си играе, изтегляйки пръта нагоре.
Някъде зазвъня телефон. Джо се ядоса. Проклетото нещо го безпокоеше или по средата на концерт в „Кенеди Сентър“, или точно на девети ининг по време на бейзболен мач в „Камден Ярдс“, но тук!… Някакъв невидим идиот бе дошъл на риболов с мобилен телефон! Какъв е смисълът да излезеш на риболов, ако ще взимаш шибания си мобилен телефон?
Плавно изнесе пръта надясно и завъртя макарата със свободната си ръка. После с изненада чу собствения му глас да изрича: „Здрасти, аз съм Джо Ласитър. В момента не мога да отговоря, затова оставете съобщение.“
Реката, рибата, прътът и макарата… изчезнаха. Дойде на себе си. Лежеше със затворени очи, но буден, и чакаше съобщението. Само че онзи, дето бе позвънил, затвори. Естествено, каза си Джо, и намести глава върху възглавниците.
Искаше да се върне пак в съня си, душата му просто плачеше за това видение, но реката вече я нямаше. И рибата я нямаше. Единственото, което можеше ясно да си спомни, бе възмущението си от иззвъняването на телефона. Шибаният телефон.
В този миг отново зазвъня. Реши да вдигне слушалката.
—
