Той тупна като горяща факла в азалиите, залитайки, се изправи на крака, рухна отново и се затъркаля в агония по моравата. Кучето на отсрещния тротоар изпъна верижката и зави. Стопанката му стоеше безмълвно в тъмнината, напълно парализирана от ужас. Съзнанието й отказваше да възприеме онова, което очите й виждаха. Вниманието и, колкото и странно да бе, бе приковано не към горящия човек, а към прозореца, през който бе излетял.
В самия прозорец нямаше нищо необичайно: беше единичен, с вградена решетка, която го разделяше на малки квадрати. Част от нея се бе закачила за дрехите на мъжа и жената я гледаше с недоумение — боядисаната в бяло дървена решетка хвърляше искри, докато мъжът се търкаляше по моравата. Напомняше й по някакъв начин на едни фойерверки, които бе гледала в Мексико преди години. Странната асоциация я парализираше. Няколко секунди — сториха й се минути — тя се съпротивляваше безмълвно на дърпането на кучето, после мъжът се изтърколи до младите брезички и след няколко последни агонизиращи гърча застина неподвижен.
Едва тогава жената излезе от транса си. Пусна каишката на кучето и изтича при мъжа. Съблече сакото си и се опита с него да изгаси пламъците. Главата му още гореше, веждите му вече ги нямаше. Човекът крещеше. Тя се отпусна на колене, натисна сакото си върху лицето му и успя да задуши огнените езици по косата.
Зад нея се разнесе глух тътен. Кучето подскочи. От къщата излетя огнена вълна. Завесите на прозорците пламнаха. Няколко секунди по-късно гореше вече цялата къща.
Тъканта на сакото й тлееше и тя го захвърли настрани. Скочи, изтича до входа на съседната къща и заудря с юмруци по вратата. Показа се смаян мъж по боксерки с бутилка „Ред Дог“ в ръката.
— Деветстотин и единадесет! Обадете се на 911!
Когато се върна пред номер 207 — този път с одеяла в ръцете няколко съседи вече се бяха събрали отпред. Повечето бяха по пижами, с наметнати палта. Човекът на моравата вече не гореше. Двама мъже, единият бос и само по долнище на пижама, отнесоха обгорелия по алеята за коли, по-далеч от жестоката горещина, която се излъчваше от пламтящата къща. Жената започна да обяснява: „Разхождах Кофи… бях точно отсреща…“
Продължи разказа си с най-големи подробности. Беше чувала от психолозите, че това е типичната реакция при посттравматичен шок. Едва когато погледът й попадна на малката детска кола „Литъл Тайк“ в жълто и червено, оставена до гаража, едва тогава помисли за хората в къщата… Жената… как й беше името… Карен? Кати? И сладкото момченце, единственото истинско дете в целия квартал — хлапето, което караше през уикендите пластмасовата си кола нагоре-надолу по алеята, бе дошло на вратата й на Хелоуин, облечено като зайче, с оранжева пластмасова тиква в ръчичката. Помнеше го много добре: момченцето от верандата и усмихнатата му майка зад него.
— Кой си ти? — попитала го бе тя, криейки зад гърба си предварително приготвената кошничка със сладкиши. — Интересно кой ли би могъл да бъдеш?
— Великденското зайче — бе казало момченцето. Майка му зад него се бе усмихнала.
Но защо не се бе сетила за тях веднага? Количката вече започваше да се топи и пластмасата изпускаше мехури. Бяха ли си у дома? Нима бяха вътре?
— О, Боже… О, Боже! — изохка тя и се втурна към огнения ад. Наближаваше вече предните стъпала, когато някой я сграбчи отзад и я спря.
Кучето продължаваше задъхано да лае.
В болницата „Феър Оукс“ сестрите от спешното отделение се подготвяха да разрежат почернелите дрехи на мъжа, когато една от тях се намръщи:
— Полиестер — каза тя и поклати глава. — Памукът гори. Полиестерът се топи. Опиташ ли се да го съблечеш, смъкваш с него и кожата.
Жертвата беше облечена с черно поло и гледайки вискозната тъкан около шията, сестрата разбираше, че свалянето на полото ще бъде крайно болезнено. Изгарянията бяха трета степен, а инфекцията бе почти сигурна. Но истинският проблем бяха белите дробове. Пациентът вече изпитваше затруднения с дишането и беше почти сигурно, че са обгорени от нажежения въздух.
Не след дълго състоянието на основните му жизнени показатели бе стабилизирано. Сложиха го на системи, качиха го на носилка и го откараха в операционната. Първо трябваше да му направят трахеотомия и да вкарат в гърлото му дихателна тръба. Дробовете му бяха в трагично състояние, а лигавицата — толкова набъбнала, че вече едва дишаше. Трахеотомията щеше да премахне проблема. Едва след това щяха да отстранят от тялото му разтопения полиестер, за да получат достъп до лишената от кожа подпухнала пулсираща плът.
Анестезиологът си помисли, че няма нищо по-болезнено от изгарянията, когато чу как пациентът бълнува. Звукът бе ужасен, защото излизащият глас не приличаше на човешки.
— Странно — обади се една от сестрите, — не ми прилича на латиноамериканец.
Дежурният лекар се приближи с ръкавици, вдигнати на нивото на раменете в поза, която сестрите шеговито наричаха „Предавам се“.
— Не беше испански, а италиански.
— И какво каза?
Докторът сви рамене:
