— Знам, че не искаш да чуваш това, но наистина не е безопасно да оставате тук. — Изморена да спори, тя обърна престорено очи нагоре и отмести поглед. — Виж — настоя Ласитър, — тези хора разполагат с много пари… И не само с пари. Имат контакти. Свои хора във ФБР. Щом аз можах да те намеря, не е…
— Как ме откри?
— По „гюнтер“.
Първо го погледна объркано, после се сети:
— Колата ми ли имаш предвид?
— Общо взето… да.
— Аз вече не й казвам гюнтер.
— Не това е важното.
— Знам, но…
— Нека те попитам нещо… Как го направи?
— Кое?
— Как създаде нова самоличност? Защото си се справила доста добре… за аматьор.
— Благодаря… все пак. Както и да е. Купих си справочник. Има там едно място в Колорадо, където продават най-различни шантави книги: „Как се прави бум?“, „Как да си намерим храна?“, „Как да си построим минохвъргачка?“.
— И само си следвала указанията?
— Да, в известен смисъл. В книгата съветват да отидеш на гробището и да си вземеш име от някоя надгробна плоча на бебе. Но аз вече си имах име — име, което не бях използвала двайсет и пет години, така че не ми се наложи да правя това. Разполагах дори с акт за раждане. Пък и вече бях бременна и нямах време за губене.
— Говориш за акта за раждане на името на Мари Сандерс, така ли?
— Точно така — моят собствен акт за раждане. Беше в един стар плик, който носех по цял свят от осемнайсетгодишна. Чичо ми го даде тогава. В него имаше два мои млечни зъба, венчална снимка на родителите ми, изрезка от вестник, в която се разказваше как дядо ми пуснал свой кораб на вода, и някакви облигации, купени на мое име от родителите ми, когато съм била съвсем малка. Благодарение на тях отидох в Калифорния — изтеглих парите, които се оказаха съвсем прилична сума.
— Но…
— Виж — каза тя и решително стана от люлеещия се стол, — мисля, че е време да поспим, особено ти! — После една по една духна газените лампи.
На сутринта го събуди гласът на Джеси:
— Много е топло, мамо. Ръкавичките не ми трябват. Мога ли да ги сваля. Моля!
— Ами…
— Горещо е, мамо. Излез и ще видиш. Горещо е. Има мъгла. Беър Айлънд не се вижда!
Ласитър чу проскърцването на врата и отвори очи. Видя, че е сам, и седна в леглото, като се загърна с одеялата. После свали крака на пода, бавно се надигна и внимателно направи няколкото крачки, които го отделяха от камината.
Мина минута, после втора… трета. След това вратата с трясък се разтвори и в стаята нахлу Джеси. Като видя Ласитър, той внезапно спря.
— Хей! — извика хлапето. — Ама ти си станал! Ще поиграеш ли на пръчици с мен? На мама вече не й е интересно. Моля!
Не можеше да откаже. Играха на пръчици и на „Кенди Ланг“ цяла сутрин. Мари измъкна отнякъде някакви дрехи и му ги даде. Бяха раздърпани и миришеха на старо, но му станаха.
Ласитър беше изумен от уредеността на това малко семейство. Имаха си изба, рибарски такъми и въдици за лов на змиорки. Нанизи изсушени плодове, сплитки лук и чесън, връзки сухи червени чушки и китки подправки бяха окачени на гредата над камината. Специални контейнери съхраняваха ориза и другите варива, сухото мляко, яйчения прах, брашното, захарта, овесените ядки. Водата идваше от ръчна помпа, свързана с кладенец, и Мари, а често и самият Джеси често помпаха до прималяване.
— Понякога замръзва — довери му детето, — но ние имаме много, ама наистина много пълни бутилки. И варели за събиране на дъждовна вода. Искаш ли да ти ги покажа?
Момченцето беше неуморимо и беше невъзможно да му се откаже каквото и да било. Ласитър често улавяше погледа на майка му, която го гледаше по същия начин, по който Кати бе гледала Брендън — с майчина любов и гордост, сякаш казваше: „Не е ли прекрасен?“.
Обядваха, след това Мари и Джеси имаха урок по четене. Ласитър седеше в стария фотьойл на верандата, съзерцаваше океана и слушаше. Когато урокът свърши, Джеси изтича навън, за да му покаже как двамата с мама преместват тежки предмети — лодката, платформата — до и от водата. „Също като гиптяните“, обясни той и измъкна една грубо изработена шейна изпод верандата.
Всъщност тя представляваше парче ръждясало желязо и две дебели дъски. В дъските имаше пробити дупки, през които се вдяваше въже, и така шейната можеше по-лесно да се дърпа. За да демонстрира, Джеси сложи голям камък върху нея, взе въжето в малките си ръчички и затегли, повдигайки конструкцията върху две парчета дърво. Бавно и с много пуфтене, той пъплеше към морето, спирайки от време на време, за да премести освободеното дърво отпред.
— Ето така са пренасяли камъните, за да построят пирамидите — гордо обясни Джеси. — Защото не са имали колела.
По време на вечерята Мари отбеляза, че щом се вдигне мъглата, Спасителната служба и крайбрежният патрул ще излязат и със сигурност ще ги посетят.
— И мистър Ласитър ще може да се върне в цивилизацията.
— А не може ли да остане? — примоли се Джеси. — С него е много по-интересно.
— Не, разбира се, че не може да остане, Джеси — строго му отговори Мари. — Той има собствен живот, към който трябва да се върне. Нали?
Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:
— О… да, абсолютно.
